Стефан

 “Как се чувстваш в България след 30 години странство?”, ме пoпита Вани. Той беше приятел от студентските години и ми се искаше да му дам възможно най-честен отговор.

“Еми, като животно пуснато от Зоопарка обратно в джунглата”

“Ха Ха”, захили се той. Беше си пуснал тъмно кестенявата коса на педя под раменете и приличаше на хипар. Зелените му очи блестяха под гъстите му вежди.

“И имаш ли шанс да оцелееш?”

“Шанс винаги има братле, ама трябва да знаеш, че животните, които срещам по пътя си, имат по-дълги, по-остри и по-големи нотки и зъби от моите. На туй отгоре са вечно гладни и единствения ми шанс е, ако мога да се покатеря по-бързо високо на някое дърво, където да не могат да ме стигнат.”

“Защо се прибра тогава?”, дойде логичният му въпрос. Бяхме седнали в ъгъла на едно малко кафе. Около нас имаше три други малки маси, които бяха заети от млади момчета и момичета. Те обсъждаха нещо на висок глас.  

“Ето заради това!”, посочих ги.

“Виж само какво става! Диви са! Гладни са за живот. В Зоопарка ти се притъпяват сетивата. Там живуркаш сравнително дълго и спокойно, ама дали наистина живееш е въпроса. ”

“С други думи в джунглата можеш да усетиш вкуса на свободата. Правилно ли те разбрах?”, усмихна се Ванката лукаво.

“Ти го каза!”, кимнах му с глава.

Бях на 19, когато напуснах България. От тогава беше изтекла много вода. Страната се беше променила. Аз също.  Бях попил от местата, където живеех. Бях свикнал на други обноски, друг вид уреденост на битието. Независимо, дали искаш или не, като се застроиш на друго място,  приемаш от тамошната енергия и привички. Времето си минаваше. Майка ми вече наближаваше 80-те, а синът ми беше навършил тъкмо шест и в Германия ги караха да почват от тази възраст училище. Последното нещо, което желаех на детето си, бе да изпита немската социализация. Да се превърне в едно от тези подобни на машинки коравосърдечни човечета, които от малки ги учеха, че да показваш емоции, е признак на слабост. Речено сторено. Бързо намерихме един мезонет в центъра на София. Дадохме под наем нашия апартамент в Берлин и потеглихме. С лекотата на лятото и с малко багаж започнахме новото си начинание.

На тихата централна улицата, където живеехме, имаше един тип, който ми направи веднага впечатление. Среден на ръст с дълбоки като кладенци тъмни очи. Въпреки че не беше на повече от 50 косите му бяха изцяло побелели. Бюрото му беше на партера и през стъклото можеше през цялото време да се види, с какво се занимаваше. Седеше пред екрана на голям компютър и изследваше разни графики. Мислех си, че инвестира на борсата, но когато се запознахме, той ми сподели, че е преподавател в техническия университет. На стъклената си врата беше залепил лист хартия, на който с големи букви пишеше:

“МОЛЯ  НЕ ОТВАРЯЙТЕ„ ЗА ДА НЕ ИЗБЯГА КОТКАТА”

Котаракът му беше красавец. Имаше сребристо сив загладен косъм и добре охранено тяло. Личеше си, че добре се грижат за него. Виждах го, че обичаше да се излежаваше до прозореца и да се препича на следобедното слънце. Почти всяка вечер една бяла котка идваше и двете си играеха през стъклото. Когато едната скачаше на едната страна, другата я следваше и обратното. Душеха се макар че стъклената преграда не им позволяваше да се докоснат

Личеше си, че се познават отдавна. Разликата беше, че бялата живееше на улицата и по някое време се изгубваше в тъмнината на нощта, докато другата си оставаше вътре. На светло и топло. 

Един ден видях мъжа да пуши на улицата отпред. Носеше дънки и зимна бяла дебела риза на черно каре и бръчките на челото  издаваха тревогата му.

“Как е живота?” , попитах.

“Стефан избяга!”, каза той и в гласа му почувствах болка.

“Кой е Стефан?”

“Котаракът ми. Използва на секундата моето невнимание и се измъкна.

“Не можа ли да го хванеш?”

“Опитах се. Успях да го спипам под една таксиметрова кола и точно да го хвана, той ме ухапа. Разгонил се е.”

“Знаеш ли, наистина през последните нощи чувах котките да любодействат. Знаеш, как вият. Като малки бебета. Може би Стефан да си играе с бялата котка на воля и дългите им романтични отношения да са преминали в друга фаза. Може да се кефи и да му е добре.”

“Не, бялата е кастрирана и също е мъжка”, отговори намусено мъжът. Сякаш не му се искаше допусне, че котката му може да се чувства добре, след като го е напуснала. 

“Знае ли човек, то котките май не правят голяма разлика между половете като изживяват страстите си.”

“Дааа”, измърмори недоволно мъжът и дръпна дълбоко от цигарата си.. 

“Ако го видиш, хвани го зад врата и го донеси! Mоля те. Много ми е мъчно за него.”

“Знаеш ли, има един бразилски писател Жоржи Амаду. Четох в една от книгите му, как една банда бездомни деца ограбват една богаташка къща и заварват вътре детето на богаташите, което е на тяхната възраст. Знаеш ли какво каза то на бандитите? Каза им, вие сигурно имате много вълнуващ живот.”

Мъжът се усмихна горчиво и влезна отново вътре пред компютъра.

Идните дни го виждах, че слага храна за котки пред вратата, но тя си оставаше не пипната. Като цяло ми правеше впечатление, че хората  в центъра на София хранеха бездомните котки и често на улицата имаше оставена котешка храна. 

С майка ми се бяхме уговорили да хапнем в едно от тия заведения за бърза храна в София, където си избираш, какво и колко искаш и като на столова го получаваш веднага и на добра цена. Заведението беше на 10 минути от нас. Там видях Стефан отново. Беше засукал гордо котешкия си мустак, вирнал към небето сребристо сивата си опашка и флиртуваше с две други котки. Едната беше бялата, а другата имаше оранжев цвят. Беше примрежил очи и се отдал на обаянието си. Сякаш беше изпаднал в транс. Разказах на майка ми случката.

“Защо не го снимаш и да му я покажеш?”, попита тя. Както повечето възрастните хора тя беше изчистила главата си от ненужни мисли и желания и даваше ясни и практични съвети.

“Добра идея” , отговорих, приближих се на метър и го щракнах с телефона. Стефан беше така зает в играта, че дори не ме забеляза. На връщане към къщи мислех да мина да я покажа на преподавателя. Денят беше слънчев и на небето не се виждаха облаци.Приближих се към офиса му и видях храната за котки да си седи непокътната отпред. Той си седеше вътре и работеше на компютъра. Вратата му беше затворена. Предупреждението да не се отваря, за да не избяга котката, си беше на мястото. Да, Стефчо се беше измъкнал. Беше предпочел дивото пред сигурността. Колко ли време щеше да издържи на уличния живот? Със сигурност скоро щеше да се сблъска и с неговата груба страна. Със студа, с глада, с по-силните от него улични котки. Колко ли дни след това щеше да остане на улицата?, се питах, когато в главата ми просветна въпроса.

Това за времето всъщност имаше ли някакво значение?

La vida son quatro dias, казваха кубинците,  което на български означаваше, че животът траеше четири дена. Колко  от тях бяха вече изминали? В моя и в живота на Стефан. Забързах крачка и отминах офиса на преподавателя без да му се обаждам.