Samstag, 31. März 2018

Ein Russe am Züricher Flughafen

Ein Russe am Züricher Flughafen

Ich saß im Flieger von Moskau nach Zürich. Die Flugbegleiterinnen von Swiss Air hatten einen Altersdurchschnitt von 50 Jahren. Vielleicht war es die Politik dieser Fluggesellschaft keine jüngeren Frauen einzustellen, um die männlichen Gäste nicht durcheinander zu bringen.
Nach Moskau fühlte sich Zürich wie ein Dorf an. Wenige Städte waren so unterschiedlich. Die Reichen in Moskau zeigten, wie reich sie waren: Limousinen, Pelzmäntel und private Clubs prägten diese Stadt. Die Armen wühlten zur gleichen Zeit in den Mülltonnen herum und suchten nach Essensresten. Millionen von Menschen waren Tag und Nacht unterwegs. Sie lebten jeden Tag so, als ob er der letzte Tag ihres Lebens wäre.
Im Gegensatz zu Moskau lebten die Menschen in Zürich so, als ob sie auf immer und ewig auf dieser Erde weilen würden. Dort war das Lebenstempo auf ein Minimum reduziert. Alles war sauber und herausgeputzt. Nach 22 Uhr war an Wochentagen die Stadt wie ausgestorben. Die Schweizer ließen sich ungern aus der Ruhe bringen und begegneten mit Angst und Skepsis allem Fremden, was ihnen über den Weg lief. Schließlich war Zürich mit seinen 600.000 Einwohnern eine für Schweizer Verhältnisse große, provinzielle Stadt, die durch einen schönen Fluss und einen noch schöneren See geprägt wurde.
Solche Gedanken beschäftigten meinen müden Kopf beim Ausstieg aus dem Flieger. Die Schlange vor der Passkontrolle war lang und es ging nur langsam vorwärts.
„Ihr Beruf?“, brachte mich die schrille Stimme des Schweizer Grenzschutzpolizisten in die Realität zurück. Die Frage war nicht an mich, sondern an einen bulligen Russen gerichtet, der vor mir stand.
Zwei Welten stießen aufeinander: 
Der Schweizer war mager, hatte eine Brille, kurze Haare und machte in seiner sauberen Uniform einen pflichtbewussten Eindruck. Der Russe war kräftig, trug einen roten Jogginganzug, auf dem in Großbuchstaben „RUSSIA“ stand. Beide schauten sich für ein paar Sekunden an. In diesem Schweigen war Spannung spürbar.
„Ihr Beruf?“, wiederholte der Schweizer seine Frage.
Der Russe stand vor ihm und schaute ihn schweigend an. Er zuckte ahnungslos mit seinen Schultern.
Ich überlegte, ob ich ihm die Frage auf Russisch übersetzen sollte, wollte aber gerne noch etwas länger an diesem Gespräch teilhaben.
 „Occupation?“, zeigte der Schweizer seine Fremdsprachenkenntnisse.
Der Russe schaute mutig zurück. Er ließ sich nicht aus der Fassung bringen.
Er wiederholte laut vor sich hin:
„Occupation, occupation – occupy – AAAAA – OKUPATZIYAA“, sagte er mit fröhlicher Stimme, dass er endlich verstanden hatte, welche Auskunft von ihm verlangt wurde. Dann schüttelte er mehrmals kräftig verneinend den Kopf.
„NOOO, NOOO OCCUPATION – just holiday.“













Samstag, 24. März 2018

Die Integration von Ausländern in Bayern


Die Integration von Ausländern in Bayern

Ich hatte eine Freundin aus Bayern. Sie hieß Heike, war hübsch und hatte einen ausgeprägten Sinn für Ästhetik. Wir lebten zusammen in Berlin. Zu Silvester lud sie mich ein, zum ersten Mal zusammen das neue Jahr in ihrer Geburtsstadt Regensburg zu feiern.

Regensburg gilt als eine der schönsten Städte Deutschlands und ich genoss die Zeit dort sehr.  Die Architektur erinnerte mich an das Mittelalter und die Donau verlieh diesem charmanten Städtchen eine gewisse Romantik.

Die Familie meiner Freundin begrüßte mich herzlich. Ihre Mutter war sehr bemüht, dass ich mich bei ihnen wohlfühlte. Ich durfte die Hauspantoffeln ihres Mannes tragen und ihre Hochzeitfotos ansehen.

Die Silvesterparty fand in einem kleinen Club in Regensburg statt, von dem man die Aussicht auf den Fluss genießen konnte. Auch die Freunde meiner Freundin waren mir gegenüber sehr herzlich und offen. Eine einheimische Freundin zu haben öffnet die Türen zu vielen Häusern, die einem Ausländer normalerweise verschlossen bleiben würden, dachte ich mir.

Am ersten Januar unternahmen wir eine Wanderung mit ihren Eltern im Bayerischen Wald.
Ihr Vater hatte einen Schnauzbart und trug einen grauen Anzug mit einer Motivkrawatte mit Mickymäusen. Er war Versicherungsberater bei der Allianz. Die Mutter hatte einen weißen Pelzmantel an. Sie war Hausfrau.

Es gab viel Schnee und es machte Spaß, die frische Luft einzuatmen und den knirschenden Schnee unter den Füßen zu spüren.
Es war sonnig und menschenleer, als eine Gruppe von Latinos uns entgegenkam.
Da diese Menschen indianische Gesichtszüge hatten und traditionelle, peruanische Trachten und Mützen trugen, dachte ich, dass es sich vielleicht um eine peruanische Musikband handeln könnte.
Als die Mutter von meiner Freundin sie erblickte, hörte ich sie mit einem Schreck in der Stimme zu ihrer Tochter sagen:

„Heike, guck mal! Ausländer!“

Ich kam mir wie im Zoo vor, stellte mir vor, wie es sein müsste als Bulgare in Bayern zu leben und freute mich auf meine Rückfahrt nach Berlin.

Als ich später diese Geschichte niederschrieb und meiner Lektorin zur Korrektur übergab, hat sie mir etwas gesagt, was aus meiner Sicht das Geschehen noch intensiver auf mich wirken ließ. Meine Lektorin sagte:

„Das ist doch etwas ganz Normales. Ich weiß nicht, ob diese Geschichte für die Leser in Deutschland interessant sein wird.“

Samstag, 17. März 2018

On my way to Majestic

On my way to Majestic

"I wrote a book", I told once a friend who was an established writer.
"What is it about?", he asked
"About love"
"All the books are about love", was his answer

So this is also a love story. A story from the real life.
It happened in January, when the winter in Berlin was so cold that almost everyone had the wish to escape to the South. Inside me this desire was growing fast. And as we may know, but sometimes forget, the world outside us is a reflection of the world inside us.  My chance came and it had the name Andre on it.
Andre was a friend of mine from California, who has been living for more than 15 years in Paris and running successfully an e-booking hotel company. I received an email from him. He wrote:

"My soul is Bulgarian. It is what brought us together. And what pushes me to claim my destiny in Sofia. Could you please help me to find the right partner?"
"ha ha-Bulgarian soul mate -don’t exaggerate, dude :)I will contact some good people and let you know. If it works, my commission will be a weekend in Barca at a nice place, deal?"

Andre agreed and I did the work. The thoughts became words and the words became act. And as we may know our reality is based on those 3 levels: thought, word and act an d once they become one, we experience things. I gave Andre two good contacts and he promised to take care of a good hotel once I got to Barcelona.I didn’t want to wait for too long, so I took a flight for the coming weekend. I liked Barcelona so much that I dedicated her a little poem during one of my last stays:

Tight streets in a body full of crazy buildings
Boats playing music in the ports
you see parrots flying
over the palm trees instead of crows
And the joy inside you grows
Como te llamas , preciosa?
Barcelona Barcelona

Yes, Barcelona was one of those places where I had the feeling that the joy of life was present all around. People playing music, people smiling and dancing, people sitting together and talking loudly and last but not least the beach and the sun. Yes, the beach and the sun.

"Why are you going to Barcelona?" a German girl has asked me.
"To make sure that the sun still exists"

A beautiful lady from Moscow wrote me that she will be all week long in Barcelona for a conference and she would love to see me during the weekend. I loved this kind of coincidences. To spend a wonderful weekend in a place like Barcelona at a nice hotel with a beautiful Russian lady-what more can I expect from life?

Communication with Andre in the last days before my flight was pretty bad. I couldn't reach him by email or telephone. I sent him an email.

"dude, could you arrange sth or should i take care of it? It is not important to be 5*, but to be a nice place to spend 2 nights. tx and have a good day! "
His answer came one hour later:
"It will most likely be at the Majestic or Murmuri. I had a call scheduled for yesterday, but my guy did not pick up. Will try again today."

Andre was a man of his word and I trusted him. He had an elegant way to express himself and a sharp mind.
I packed my things. I didn't need much stuff for the weekend in Barcelona with a Russian lady. First of all some cash - Russians love shopping and there was an unwritten rule that the man is paying for the girl. Then, some condoms. Russian girls love sex and to spoil the man next to them. And some clothes. Pants and swimming suit -the nice hotels have nice spas. Some years ago I was on the roof of the Majestic swimming and looking over at Barcelona. It was summer, but I was sure they would manage to organize something nice also in the winter.
The plane was full. I met some Bulgarian friends inside,  a couple on their way to Tenerifa, and a chap going to a birthday party in Andorra. A Rumanian girl was sitting next to me.
She told me she had lived 4 years in Barcelona before moving to Berlin, but after 5 months in Berlin she is going back.
"Didn’t you like it in Berlin?"
"Not at all!"
"Where did you stay there?"
"I lived at a big house close to the airport"
"Why so far from life?"
"I lived with my Turkish boyfriend"
"It is always good to move to a new place because of love.."
"For 5 months I didn’t go out even once...I spent the time cleaning and cooking and waiting for my man to come home. After he arrived, he watched for 2 hours the Turkish news and then we had dinner and went to bed"
"Sounds like a schedule without surprises. No wonder you didn’t like Berlin because you didn’t get to know Berlin"

This was for me a kind of modern slavery. Woman cleaning, cooking and waiting for the return of the man. Maybe this was normal in the past and maybe in some places on Earth this is still normal, but in a place like Berlin this was out of order.

Berlin is liberal, free-minded and artistic. Women you can meet there are emancipated and sometimes they even get pissed if you buy them a drink.

Once we landed in Barcelona, I could notice the difference. It was +14C. In Berlin it was -14C. Plus and minus before the same number. Wise people say: the difference between joy and sorrow is the sign in front of the brackets. The sms of Andre arrived:

"The reservation is confirmed in your name. I will pass on the confirmation as soon as I get it. The very best thing about the Murmuri is the location, followed closely by the bartender who makes an incredible Gin and Tonic.  Sit by the front window… watch the people walk by… and enjoy several. Enjoy, SUCKER!"

I could recognize the Bulgarian soul of my friend in the last sentence. I took the train with the lovely Bulgarian couple to Paseo de Gracia.  It was good to share the first moments in Barcelona with people who loved each other, to walk together the streets, to smell the air, to listen to the noise of the city.
It turned out that their flat was not so far from my hotel-so in case I had any trouble I was welcome to be their guest. It was good to have friends.

I felt a bit tired when I went to the reception of Murmuri, The Spanish girl asked me for my name and told me afterwards that she cannot find me. I logged in on the  internet and redirected her the email confirmation from Andre. At this moment I heard a female voice saying:

"Vesooo, is this you?"
I turned in the direction of the voice.
"Laura, what are you doing here?! Laura was a girl from Saragosa. I met her 5-6 years ago during the fashion week in Berlin. I knew that she lives in Barcelona with her boyfriend"
"I am celebrating tonight with my boyfriendthe successful presentation of his Master´s thesis and his starting a new job next week. Come-join us!"
"I will. I just have to check in and then I will join you."

Laura looked as gorgeous as 5 years ago. Long sporty legs, long curly brown hair, wild dark eyes. 5 years ago I tried to date her, but she kept her distance. She told me there is someone in Spain waiting for her and she didn't want to hurt his feelings. This was a beautiful explanation and I respected it. Maybe that´s why she was happy to see me again.

"Sir, you can wait at the Bar until we take care of your reservation, suggested the reception girl of Murmuri."
"Great, I will!"
I went to the bar and I saw them-Laura and her boyfriend sitting close to each other. They didn´t talk but there was so much trust. I could hear so much they were saying to each one with this silence.
"So much time passed and you look the same!" I opened the conversation.
"And your boyfriend looks like the football star of Barcelona Pique"
"Everyone is saying this!" smiled Laura.
"Now you are Shakira"
"Ha ha"
"And how is your life? Did you give to someone your heart?"
"A gipsy heart cannot be given away"
"Don´t you feel like having children?"
"A gipsy woman read my hand and told me that I will have 3 children, but first I should find a good girl for this. My problem is that I get bored very quickly.
"You know what, we have been 4 years living together and we are enjoying it."

It was just me and Laura talking. The Pique looked with a smile at his girl. He had beautiful blue eyes and something friendly in his appearance. I could see his admiration for his girl.
We were having a glass of red wine when the reception girl appeared.

"Sir, it turned out, that your reservation is not here, but at Majestic"
"Lucky gipsy boy!  said Laura-This is definitely the better place.
"This is one of the best places you can stay in Barcelona" -added her boyfriend.

I texted the beautiful Russian to make sure she is coming and walked down to my new home Majestic. A gorgeous old building next to some Gaudi masterpiece.

"Welcome Sir!" A friendly little man open the door.
I went to the reception.
"Good evening! I have a reservation"
-May I have yor name, Sir?
"Sure"
 I gave him my i.d. card.
"We cannot find you in the registration, Sir, but we will take care of you"
"Could you please call the reception of Murmuri- I came from there"
He spoke some Spanish on the phone and said:
"Sir, please excuse me forthe misunderstanding- Would you accept for this inconvenience to get the junior suite?"
"Sure"

My Barcelona weekend was just about to start.

Donnerstag, 8. März 2018

Das größte Problem der Strände von Kapstadt

Das größte Problem der Strände von Kapstadt

Mein Flieger landete pünktlich am Flughafen in Kapstadt. Es fühlte sich gut an, dem Winter in Europa zu entfliehen und die südafrikanische Sonne zu spüren.

Das Hotel, das ich online gebucht hatte, fragte mich, ob ich einen Flughafentransfer brauchen würde und ich sagte zu. Ein kleiner, alter Mann mit grauen Haaren, kleinem Bauch und einem freundlichen, von der Sonne gebräunten Gesicht wartete auf mich in der Ankunftshalle. Er hatte ein buntes, aufgeknöpftes Hemd und kurze, grüne Hosen an.
Ich grüßte ihn freundlich und wir gingen zu seinem Auto. Er fuhr einen kleinen VW Minibus. Ich setzte mich neben ihn und öffnete das Fenster.
Wir tauschten einige Höflichkeiten aus, bevor ich meine Frage stellen konnte.

„Wo sind die schönsten Strände von Kapstadt?“

Ich hatte gehört, dass sich Kapstadt in der Winterzeit in einen Ort verwandelte, an dem viele Werbespots und Kataloge für Modemagazine produziert wurden. Das sollte heißen, dass viele schöne Mädchen in der Stadt unterwegs waren und, wenn sie nicht arbeiteten, bestimmt an den schönen Stränden herumlagen. Das bot mir die willkommene Gelegenheit, nicht nur die fremde Kultur und die atemberaubende Landschaft, sondern auch ein paar Schönheiten kennenzulernen.  Der alte Mann lenkte konzentriert seinen Bus weiter und schien meine Frage überhört zu haben. Ich wiederholte sie:

„Wo sind die schönsten Strände von Kapstadt?“
„Ich habe Ihre Frage schon verstanden, my man. Es ist nicht einfach, sie zu beantworten...“, antwortete mein Fahrer mit einem nachdenklichen Schmunzeln und setzte seine Sonnenbrille mit vergoldetem Rahmen auf.
„Wie meinen Sie das?“
„Die Strände unserer Stadt sind wunderschön, bringen aber alle ein großes Problem mit sich…“
„Gibt es Haifische?“, kam ich ihm entgegen.  
Ich hatte gelesen, dass Surfer von Haien an der südafrikanischen Küste oft angegriffen wurden.
„Nein, nicht das – Gott sei Dank sind diese Kreaturen nur auf der Pazifikseite unseres Landes zu finden. Hier ist das Wasser zu frisch für sie.“
„Hat man am Strand mit Straßenräubern zu tun?“
Ich hatte gehört, dass man, wenn es in Kapstadt dunkel wurde, nicht ruhig spazieren gehen konnte. Die Kriminalität war ein großes Problem in dieser Stadt. Vielleicht galt das auch für die Strände tagsüber.
„Nein, nein, my man – die Strände sind sicher. Die Diebe sind meistens abends in der Stadt unterwegs.“
„Wo ist dann das Problem?“, wurde ich langsam ungeduldig und erlaubte mir einen Spaß:
„Sind keine schönen Frauen da?“
Der alte Mann lachte laut und gelassen. Er nickte mit seinem Kopf zustimmend.
„Es sind viele hübsche Frauen da, my man und das ist ein Teil des Problems...“
„Ist es schwierig, sich festzulegen?“, wollte ich wissen.
„Das auch, my man. Aber das Hauptproblem der Strände von Kapstadt ist die Wassertemperatur. Es ist einfach zu kalt. Wenn man schwimmen geht und herauskommt, schrumpft der Penis auf ein Minimum. Alle schönen Ladies schauen, was du zu bieten hast. Aber man kann den Penis kaum noch erkennen. Das macht es schwierig, die Mädchen am Strand zu beeindrucken.“
„Vielleicht sollte man beim Schwimmen einen Socken mitnehmen und ihn in die Badehose hineinpacken, wenn man aus dem Wasser hinausgeht?“, schlug ich vor.
Der alte Mann schwieg einige Sekunden, nickte dann begeistert mit dem Kopf und sagte:
„Wo kommen Sie her, my man? Man merkt, Sie sind ein Mann, der studiert hat…“

Donnerstag, 1. März 2018

За пръв път с автобус в Берлин

За пръв път с автобус в Берлин

В една книга за пътешественици бях прочел, че да опознаеш нов град и менталитета на хората живеещи в него, трябва да използваш градския му транспорт.
Бях за пръв път в Берлин.
Бях пристигнал преди два часа от София и исках да го разгледам.
Качих се на един автобус в посока центъра, купих си билет от шофьорката и потеглих. Някъде, след като минахме Бранденбургската Врата и стигнахме парламента,  автобусът спря и аз реших да сляза.
Предната врата се отвори и хора започнаха да се качват. Задната врата остана затворена. При софийските автобуси от градския транспорт вратите на всяка спирка се отваряха и затваряха и човек можеше да слиза и да се качва, от където и както му е удобно. Заради това си помислих, че шофьорката, около 50 годишна, кокалеста дама с къса, руса коса и изцъклени, светлосини очи, просто е забравила да отвори задната врата и възможно най-учтиво се опитах да ѝ обърна внимание на това. Месец преди това бях завършил с отличие софийската немска гимназия, където германци години наред ме учеха да говоря на езика на Гьоте и Шилер. Беше дошло времето да използвам наученото:

„-Würden Sie bitte so freundlich sein, die hintere Tür aufzumachen?”, обърнах се към шофьорката, изваждайки възможно най-учтивия немски, на който бях способен.
Деляха ни около 4-5 метра разстояние, като между нас имаше редица правостоящи. Заради това изрекох думите достатъчно високо, за да бъда сигурен, че ще стигнат до ушите ѝ. Автобусът беше пълен и въпреки това в него беше учудващо тихо. Имах усещането , че пътуващите ме слушаха внимателно. Хора на различна възраст и от различен пол седяха или стояха наоколо и ме наблюдаваха.
„-DRÜCKEN!” , чух да отговоря тя с властен глас. Преведено на български това значеше „Натиснете!“.
„- Значи, нещо вратата е запряла и трябва да ѝ помогна малко, за да се отвори...“, си помислих.
„Това може да се случи и на излъсканите Мерцедес автобуси в столицата на обединена Германия, а не само на бедните им одъртели унгарски Икарус роднини в Софето!”, опитах се да погледна на ситуацията с чувство за хумор и по този начин да не се оставя да бъда обезсърчен. Натиснах здраво вратата. Тя издаде лек , скърцащ звук, но дори не се помръдна, камо ли да се отвори.
Реших да се обърна отново към шофьорката. Беше така пълно, че щях да създам голяма суматоха, ако тръгнех да се добирам да слизам от предната врата. Събрах цялата си смелост:

„- Задната врата не се отваря. Бихте ли била така любезна да я отворите?!”

В гласа си усетих нотка отчаяние и безпомощност. Бях изпаднал в пълна зависимост от волята на тази непозната за мене жена на това непознато за мене място, а на туй отгоре сякаш от цяла вечност бях в центъра на вниманието на пътуващите в автобуса. Майка ми беше казала на тръгване, че от сега нататък аз ще представям България пред немците и че нямам право да допускам грешки.
За моя неприятна изненада думите ми, изречени след толкова много разсъждения и съпроводени от неприятната миризма на студената ми пот, не предизвикаха никаква реакция. Шофьорката беше вторачила безразлично погледа си  в стъклото пред себе си, а от останалите пътници никой не проявяваше видимо интерес към моите намерения. Ако наистина исках да сляза на тая спирка, трябваше да действам бързо. В края на краищата бях пристигнал на тоя ден в Берлин, за да следвам фирмено управление с перспективата да заема ръководна длъжност след това. Бях чел в някакво специализирано списание по икономика , че към качествата на един мениджър спадат способност и радост при взимане на решения и воля за тяхното налагане.
Отърсих се от колебанията и страховете си и изрекох с двойно по-висок глас възможно най-авторитетно и този път без излишни любезности:

„- Вратата не се отваря! Отворете я!”

Всички пътуващи, намиращи се между мене и шофьорката обърнаха погледите си към мене. В автобуса беше тихо, ужасно тихо. Стари и млади мъже и жени ме наблюдаваха мълчаливо. Нямах право на никакъв погрешен ход, а може би вече го бях сторил.

“D-R-Ü-Ü-Ü-Ü--C-K-E-N!!!”

Викът дойде изненадващо и разсече пространството като остър меч. Това мязаше на крясък на някакво екзотично животно. На какво ми напомняше? Беше странен звук, нещо между рев на невротично магаре и лаене на озлобено куче. Беше звук, който идваше сякаш не от гърлото, а от дълбините на тялото на това същество и който накара времето да спре. Идваше от дълбините на тази жена. Не, това не беше обикновена жена. В този момент още не знаех, че берлинските жени и мъже принадлежаха според звуците, които издаваха, към специфичен вид биологични екземпляри , който не можеше да бъде категоризиран така лесно.
Всички пътници очакваха с видим интерес реакцията ми.

„-Добре, пич”, казах си тихо с приятелски тон.
„ ..днес е първия ти ден в Берлин. Тук и без това никой не познаваш и никой не те познава. Дошъл си с намерение да започнеш нов живот. Искаш да следваш бизнес и да станеш мениджър. Мениджърите се радват, като трябва да взимат решения и притежават волята за тяхното налагане.  И АКО  ЕДНА ШИБАНА ВРАТА НА ЕДИН СКАПАН АВТОБУС НЕ МОЖЕШ ДА ОТВОРИШ, МОЖЕШ ДА СИ ВЗЕМЕШ НАПРАВО САМОЛЕТА  И ДА СИ ХОДИШ ПРИ МАМА И ТАТИ ОБРАТНО ОТ ТАМ, ОТ КЪДЕТО СИ ДОШЪЛ!!!”
Събрах всичките си сили. Потърсих опора за краката ми отзад, сложих решително ръцете на вратата отпред и започнах с все сили да я бутам и натискам. Вложих в това цялата жизнена енергия, която ми беше останала. Исках да докажа на всички, че мога да се справя сам. Исках да им докажа, че не случайно бях стигнал до Берлин да следвам сам благодарение на собствените си сили.

„- Сега ще видим, кой кого!”, заканих се дори наум. Вратата се затресе. Аз се тресях също, ама нямах никакво намерение да се предавам…Близо половин милион руснаци бяха ранени и към стотица хиляди бяха загинали при превземането на парламента близо до Бранденбургската Врата, а аз само 50 години по-късно на същото място с една автобусна врата нямаше да се справя. Битката ми продължи около 40 секунди. 40 секунди, които ми се сториха 40 минути или по-скоро 40 години. Всички ме наблюдаваха мълчаливо. По едно време един дядка от задните редици на представлението стана. Беше облечен със светло кафяв балтон, подпираше се с черен чадър и имаше малко останали бели косми по темето. Насочи чадъра си като шпага и намушка умело с върха му едно червено копче на една от дръжките в автобуса. Вратата мигновено подскочи и се отвори пред мен. Лъхна ме свеж вятър. Слезнах бавно. Краката ми едва ме държаха. Колената ми трепереха.  Подпрях се с две ръце на автобусната спирка. Целият бях плувнал в пот. Сърцето ми биеше учестено. Синята риза, която майка ми беше изгладила сутринта, беше прилепнала към потното ми тяло като влажна гъсеница към мухлясал, дървен под. Не знаех, дали да се смея или да плача. Дишах известно време, за да дойда на себе си. Изплюх се и надигнах глава.  Беше безлюдно. Автобусът беше потеглил. На спирката пред мен в червена рамка беше сложен плакат. На него с големи букви пишеше:

 „Добре дошли в Берлин! Добре дошли в столицата на любовта, на свободата и креативността!
„-Мерси много”, отговорих поклащайки с горчива усмивка глава. 
„Забравили сте само да напишете: Добре дошли в столицата на апатичните зяпачи!”