Как да привлечеш вниманието на децата като Дядо Коледа

 

Как да привлечеш вниманието на децата като Дядо Коледа

Детската градина се намираше в Щеглиц - буржоазен квартал в западната част на Берлин. Мислех, че ще бъде поредното скучно събитие. Представях си как послушни деца със сити лица приемат своите многобройни, големи подаръци, докато татковците, майките, бабите и дядовците ръкопляскат и усърдно заснемат всичко с телефоните си.

Предположението ми беше грешно.

Животът винаги носеше изненади.

Сградата наистина не беше далеч от централната търговската улица на квартала на име Шлосщрасе, но също така можеше спокойно да бъде разположена и в някоя от по-бедните квартали на града. Сив панелен блок с малка градинка отпред, отделена от шумния тротоар с габионна ограда. Беше вече тъмно, когато влязох в двора в пет следобед, Въздухът беше толкова хладен, че пара излизаше от устата ми. Входната врата беше отворена. Включих осветлението. Имаше една крушка, която хвърляше достатъчна светлина, за да може човек да прочете имената на хората, които бяха отбелязани на табелките по сивите алуминиеви пощенските кутии. Мюлер, Петерсон и Бекер живееха до Кръстанович, Кокошка и Иванов. Това беше Берлин. Столицата на мулти култи. Бръкнах си в джоба и извадих една шоколадена златна монета от тези, които бях приготвил, ако някое дете ме засече на улицата или по стълбищата облечен като Дядо Коледа и я пуснах при Иванов. Българите щъкахме навсякъде и трябваше повече да се поощряваме.

Сетих се за един виц: Звъни един мъж на първия етаж на една такава панелка. Друг му отваря вратата.

„Извинете , тука ли живее господин Иванов?“, попитал той.

„Ако това може да се нарече живот!“, му отговорил другия.

Детската градина се намираше на партера. Пъргаво започнах да се преобличам. Сложих първо червеното палтото на Дядо Коледа, после нахлузих чевръсто бялата брада и червената шапка. Бях почти готов да се срещна с децата. Сигурно умираха от нетърпение да ме видят и получат подаръците си. Само трябваше да изпипам детайлите. Оправих белия мустак така, че полиестерните му влакна да не влизат в устата ми. Дръпнах шапката надолу почти до началото на носа ми така, че да скрие гъстите ми черни вежди. Много колеги ги боядисваха в бяло с паста за зъби, ама после космите се втвърдяваха и беше трудно да ги почистиш. Заради това предпочитах естественото прикритие с червената шапка. Извадих от чувала с подаръците златната книга и камбанка, поех дълбоко въздух и силно почуках с юмрук на вратата на детската градина и изкрещях бойния рев:

ХО ХО ХО !!!

Обикновено всички ме очакваха и отнемаше само няколко секунди, докато купчина дечурлига се струпат на прага, за да ме посрещнат както подобава. Този път никой не ми отвори. Опитах отново по-дълго и по-силно да тропам и да викам ХО ХО ХО, но всичките ми усилия останаха безрезултатни.

„Странно“, помислих си, „дано тук всичко да е наред ...“

Коледа и очакването по това време да се създаде един изпълнен с любов и хармония семеен празник предизвикаваха при много родители голямо напрежение. В професионалния си път като Дядо Коледа не веднъж се беше случвало семейни кавги да доведат до отменяне на моето представление в последния момент. Пред една кооперация дори съседката блъсна силно входната врата пред носа ми и бързо я заключи, когато, облечен като Дядо Коледа, се опитах да вляза вътре. Или си мислеше, че съм крадец, който се възползва от празничния период, за да ограби празните апартаменти, или направи това от завист, че съседите ѝ са можели да си позволят да си поръчат Дядо Коледа, а тя трябваше да празнува сама в романтичната компания на елхата си. С такива мисли отворих златната си книга и потърсих телефонния номер. Светлината в стълбището изгасна. Пуснах я отново. Миришеше на мухал. Директорката на детската градина се казваше Хелга. Бях записал, че трябва да раздам подаръците на 60 деца, които идваха от социално слаби семейства. „Бая са, но ще се справя “, помислих си. „Преди няколко дни раздавах на 350 в голямата берлинска болница „Шарите“ Ще се справя и с това чудо!“, окуражих се и набрах номера на директорката. Телефонът звъня, докато се включи телефонният секретар и аз затворих. „Вашият Дядо Коледа“, написах в SMS, „стои пред входната врата – може ли да го пуснете да влeзе, че коминът е пълен със сажди и не иска да си цапа костюма!!!“ и го изпратих. Почаках една минута, но отговор не дойде. Звънах още веднъж и отново никой не вдигна. Излязох отново в малката градина. Беше започнало да вали дъжд. Ситен студен дъждец, който можеше бързо да проникне до и без това скованите ми от студа кости. Прескочих едни малки храсти и почуках на стъклото на прозореца. Пак никаква реакция. Забравили ли са, че ще дойда? Чух гласове и музика и увеличих интензивността на почукването. Това даде резултат. Между завесите се появи кръглото зачервено лице на една дама, която сочеше към входната врата на блока. Върнах се вътре и вратата вече беше широко отворена.

„Благодаря, че отворихте вратата! Вече си мислех, че тук не съм добре дошъл!“, опитах се да направя забавен коментар.

„Извинете, скъпи Дядо Коледа, ама тук е истинска лудница“, отговори Хелга с висок глас, за да надвика шума. Тя беше в края на четиридесетте, ниска и набита. Косата ѝ беше къса и беше боядисана в лилав цвят. От кръглото ѝ лице стърчеше заострено нагоре носле и ме наблюдаваха две малки сини очички. Беше се издокарала с бяла ризка и с бяло герданче и тъмно зелена вълнена пола, която се спускаше до глезените ѝ. Насочих погледа си зад нея. Обикновено децата вече показваха главичките си нетърпеливо при пристигането ми. Този път директорката на детската градина беше дошла да ме посрещне сама.

„Пеят ли се вече усърдно коледни песни?“, попитах.

„Хубаво би било, ако можеха да научат поне една!“, отвърна с въздишка тя и добави тихо:

„Моля, обърнете внимание, че нашата детска градина е за социално слаби семейства и децата са малко по-различни“.

„За Дядо Коледа всички деца са равни!“, отговорих с авторитета на позицията, която заемах.

„Тогава заповядайте, скъпи Дядо Коледа!“, усмихна се тя скептичнo и ме поведе по дълъг коридор.

Осветлението беше оскъдно. Миришеше на разни химикали от почистващи препарати. По стените висяха зимни палта. По пода бяха разхвърляни безразборно обувки. Дамата вървеше бързо и аз се опитвах да я следвам. Понякога трябваше да се подпирам на стените, за да не се препъна, и се подготвях вътрешно за дълго представление. Ако посветя по една минута на всяко от 60-те деца, трябва да остана тук поне час. Такива дълги представления имаха недостатъка, че се потях много. Изкуствената брада дразнеше кожата и правеше трудно говоренето. Палтото от полиестър на Дядо Коледа също не можеше да се нарече проветливо и бързо ме караше да плувна в пот. Затова обикновено носех само тениска отдолу, но при по-дълги представления тя така полепваше по тялото ми, че ме караше да се чувствам дискомфортно. Усещането беше, сякаш бях тичал цял час на фитнес пътеката. Хелга отвори вратата и цунами от шум и ярка неонова светлина, ме връхлетя. Притворих за миг очите, за да свикна и поех дълбоко въздух. Трябваше да издържа докато ме отмине. Пред мен се ширна около 60 квадратни метра помещение, в центъра на което имаше малък подиум с нагиздена елха. Това беше игралната площ на децата, които тичаха като пощурели и дори не ме удостоиха с погледите си. Започнах да пея и да дрънкам с камбаната, но нито едно от хлапетата не се спря, камо ли да ми обърне капка внимание. Приближих се до елхата и седнах на бял пластмасов стол, който беше поставен до нея. Огледах се. Единствено родителите и възпитателите ме наблюдаваха. В погледите им имаше смесица от надежда и очакване. Бяха се настанили около малки бели пластмасови масички, върху които бяха струпани разни вкусотии и напитки.. Повечето от тях бяха млади. Не виждах баби и дядовци, както беше обичайно при немските семейства. Може би болшинството бяха първо поколение емигранти. Около мен наистина беше лудница. Чух, че децата говореха на други езици и вмъкваха по някоя друга немска дума. В тази детска градина наистина всичко беше различно. Идването ми не направи никакво впечатление на децата. Те тичаха наоколо, сякаш никога в живота си не бяха чували за съществуването ми. Помислих си, как всички традиции на земята биха изчезнали, ако нямаше хора, които да ги следват. Същото щеше да стане с всички религии и боговете им, ако нямаше хора, които да вярват в тях и да ги почитат. Празненствата по случай раждането на Исус Христос днес също щяха да изглеждат корено различно, ако маркетинговият екип на Coca Cola преди близо 200 години не беше развил по свой начин легендата за добрия старец Николай, бродил по земите на тогавшната Римската империя и сегашна Турция и раздавал подаръци на децата.

„Маркетингът е царската дисциплина на американците. Облекоха дядо Ники в червено палто, сложиха му бяла брада, дадоха му чувал с подаръци и пръчка и така го трансформираха в Дядо Коледа и го назначиха доживотно за техен рекламен агент“, мислех си, когато едно дете мина тичайки толкова близо до мен, че се спъна в краката ми и падна. После стана и продължи да тича с пълна скорост.Това ме върна в реалността. Оставаше сега само да контузя някое от малките. Да дойде бърза Помощ и родителите да ме изпратят с освиркване. Опитвах се да запазя самообладание и да анализирам ситуацията хладнокръвно. Нали живеем тук и сега и трябва да се справяме с ежедневните си задачи. Децата ни учат, как да живеем в момента. Те не възприемат присъствието ми като нещо особено. Държат така, сякаш не съществувам. Ето това, което за малко да се пребие дори не се обърна да види, от какво се е спънало. За него играта продължаваше, а аз бях като някакъв дървен пън на детската площадка, на която си играеше. Сякаш ми бяха сложили шапка невидимка. Трябваше да измисля нещо. „Ако се престоря, че ядосан напускам стаята, това вероятно ще заинтригува само родителите и Хелга, която ме беше поръчала. Какво мога да направя, за да привлека вниманието им? Няколко акробатични номера биха ми помогнали. Едно двойно салто с прескачане на елхата и приземяване в шпагат биха събудили техния интерес. За съжаление го можех само във фантазията ми. Да изрева със силата на лъв и да започна да тропам с крака по пода като хипопотам, щеше да ми коства доста енергия и по-скоро да навреди на имиджа на любящия Дядо Коледа и да заприлича на цирково изпълнение. Родителите ме гледаха с очакване от масите наредени около сцената. Набиваха къривурст, пиеха от пластмасови чашки просекото „Роткепхен“ и чакаха да започна програмата. Защо никой от тях не се сещаше да накара децата си да се успокоят? Да ги помоля специално, би било признак на слабост. В крайна сметка те се опитваха да използват авторитета ми, за да наложат желанията си по отношение на възпитанието на хлапетата си, а те продължаваха да тичат около мен като луди. Множеството от тях бяха момчета. Крещяха и вилнееха. Около мен бяха подредени подаръците. Бяха толкова много, че се чудех дали родителите са били информирани от ръководството на детската градина за желанието ми да има само по един подарък на дете. Някой усили музиката. Смесицата от немски коледни песни кънтящи от близкия високоговорител и крясъците на децата, които тичаха около мен, беше предизвикателство за ушите ми, което едва ли щях да издържа дълго. Бях започнал да се потя и миризмата не беше приятна. Времето работеше срещу мен. Трябваше бързо да намеря решение. Нещо трябваше да ми хрумне. "Всеки проблем носи и решение със себе си. Всеки въпрос включва и неговия отговор! Животът винаги ти дава задачки, за които разполагаш със силата да се справиш." опитвах се да се окуража мислено и се концентрирах върху външния вид на децата. Косите им бяха гъсти и черни, а очите им – тъмнокафяви. Кожата им имаше леко маслинов оттенък. Момченцата бяха късо подстригани. Върху лицата им се виждаха черти, наследени от поколенията на техните предци – високи скули, прави носове и устни с леко извити ъгълчета.

"На какъв език общуват помежду си?" Те говореха бързо и силно на техен си език, и скоро установих, че използват в него множество руски и доста по-малко немски думи.

"Идват от бившите съветски републики в Кавказ," си помислих и това прозрение ме накара да се усмихна широко. Знаех вече, какво да правя. Събрах силите си и се качих на стола. Дано да не се счупи, тая пластмаса, че ще стана за смях на всички!“ Столът се поклати, но аз задържах баланса, изправих се в цял ръст и извиках с цяло гърло:

"ДЕДУ МОРОЗУ СКАЗАЛИ, ЧТО ЗДЕСЬ НАХОДЯТСЯ ПОСЛУШНЫЕ ДЕТИ, ПОЭТОМУ ОН ПРОДЕЛАЛ ВЕСЬ ЭТОТ ПУТЬ И ПРИНЕС ВАМ ПОДАРКИ..."

За първи път в стаята настъпи тишина. Някой изключи музиката. Дядо Коледа наблюдаваше случващото се от височината и се държеше като руски партиен лидер, който искаше да въдвори ред сред масите. Техниката за тяхната манипулация беше ясна:

Първо милувка, после шамар!

"Я думаю взять подарки и отдать их другим детям!"

Децата спряха играта си и ме гледаха с отворени усти. В очите им видях смесица от изненада и удивление.

„Мама, мама! Дед Мороз говорит по-русски!“, чух едно момиченце да казва.

„Сигурно за първи път в живота си виждат Дядо Коледа, който говори на руски с български акцент“, си помислих .

Това беше шансът, който чаках. Слязох от стола, седнах отново и продължих с нежен глас:

„Как вы знаете, Дед Мороз говорит на всех языках мира!“

В този момент спечелих уважението и вниманието на хлапетата и можех да излезна от ролята на Владимир Илич Ленин и да започна да действам по дневния ред на Дядо Коледа.