Христо Стоичков

 

Христо Стоичков

Седях на седалката до прозореца в средата на раздрънкан автобус, който трябваше да ме отведе към оазис в туниската Сахара. Около мен беше пълно със странни субекти и мирише на смесица от бензинови пари, мъжка пот и ориенталски есенции, Само ден преди това си блеех спокойно в препълнената зала на Свободния университет в Берлин заедно с 500 други първокурсници. Лекцията по макроикономика беше супер скучна. Професорът със сигурност бе прехвърлил 70-те и отдавна трябваше да е излезнал в пенсия. Говореше бавно, тихо и с монотонен глас, който беше идеален за приспиване. Така или иначе, не разбирах нищо от диаграмите, които чертаеше на дъската.

Включих телефона си и намерих този полет. На следващия ден можех да летя до Джерба и обратно само за 35 евро. Да го направя ли? Семестърът тъкмо бе започнал и въпреки че беше още октомври зимата в Берлин вече настъпваше с решителна крачка. Беше сиво и дъждовно, а перспективата за още шест месеца мрачен и влажен студ ме потискаше. Една седмица под горещото слънце на Северна Африка можеше да ми се отрази добре. Никога досега не бях посещавал този регион и бях любопитен да опозная хората и тяхната култура.

„Ако не си сигурен дали да направиш нещо или да се откажеш, винаги го направи, за да не съжаляваш после за пропусната възможност”, беше ми казала веднъж една приятелка, и аз се съгласих.

Резервирах полета. В междучасието помолих в кафето на факултета състудент от Тунис да ми нарисува карта на страната си върху бяла салфетка. Помолоих го да отбележи кои места трябва непременно да посетя и какви ястия задължително да опитам, записах си неговите напътствия ит другата страна на салфетката и я прибрах грижливо в чантата си.

Автобусът беше стар и по друсането му се усещаше, че пътят не беше асфалтиран. Навън вече беше тъмно. Виждах пясък и от време на време силуета на някаква недовършена постройка. Беше малко след 9 часа вечерта. Не знаех къде трябва да сляза, но на летището ми бяха обяснили, че трябва да сменя автобуса. Вътре беше шумно. Хората говореха на непознат за мен език. Разговорът им звучеше така, сякаш се караха. Тъй като не знам френски, попитах мъжа до мен на възможно най-прост английски дали може да ми помогне. Той ме погледна втренчено. С дългата си сива брада и черна чалма в Европа веднага щяха да го възприемат за опасен талибанец. Двама по-млади мъже, които седяха пред нас, се обърнаха и също ме огледаха внимателно. Бяха на около 30 години, но също носеха традиционни арабски мъжки дрехи, които приличаха на попски раса, само дето не бяха черни, а светло сиви. Защо ли мъжете в тези страни се обличаха в такива дълги рокли?, се запитах, когато ги чух да викат с висок глас:

„Аааамеериика!! Аааамеериика!!”

Другите пътуващи се присъединиха скоро към тях. Бързо осъзнах, че тези възгласи бяха насочени към мен. Бях единственият чужденец в препълнения автобус и по неприятен начин се оказвах в центъра на вниманието на останалите пътници. Да избягам беше невъзможно. Дори и да успеех, навън в пустинята щях да стана лесна плячка за скорпионите. Какво можех да направя? Обзе ме страх. Неприятната миризма на студена пот, която тялото ми отделяше, беше знак, че съм в опасност. В гласовете на хората не се усещаше нито нотка гостоприемство. Да не говорим за добронамереност или желание да ми помогнат.

Млади и възрастни мъже ме наблюдаваха със смесица от неприязън и недоверие и крещяха така, сякаш се намираха на стадион, а аз, като привърженик на противниковия отбор, по грешка бях попаднал в техния сектор.

Препълнената зала в университета с онзи възрастен, скучен немски професор отпред изведнъж ми се стори като бленуван мираж.

„Сам си си виновен!”, обади се разумът ми.

„Ти търсеше приключение, нали? Заповядай-ето ти приключение!!!”

Чух го да казва това, преди виковете да заглушат вътрешния ми диалог.

„Аааамееерикааа!! Аааамееерикааа!!”

Трябваше да измисля нещо и да действам бързо. Да те възприемат за американец в арабска страна не беше най-доброто, което можеше да се случи на турист, и неговото пътуване можеше да няма щастлив край. Събрах всичката си смелост, изправих се рязко и извиках с всичка сила:

„НОООО АМЕРИКАААА, НОООО АМЕРИКАААА – БЪЛГАРИЯЯЯЯ БУЛГАРИАААААА!!”

Тогава си спомних, че на френски България не се прознася като Bulgaria, а Bulgarie, и коригирах думите си спрямо това важно различие. Продължих да крещя с всички сили:

„БУЛГАРИИИИ--БУЛГАРИИИИ - НОООО АМЕРИКАААА--БУЛГАРИИИИ !!!”

В автобуса настъпи тишина. Някои си прошепнаха нещо. Пътниците обработваха информацията. Дали изобщо знаеха за съшествуването на страната ми? Разбираха ли какво им казвах?

Знаех, че по времето на Кадафи България беше добила лоша слава в Либия. Говореше се, че български медицински сестри умишлено са заразили много хора със СПИН чрез кръвопреливане. Накрая бяха оправдани, но съдебният процес се беше проточил толкова дълго, че имиджът на страната вероятно бе трайно увреден. Бяха ли чули за това в Тунис? Ако отговорът беше положителен, то и с българския ми произход нямах особено добри шансове. Може би все пак нямаше да ме линчуват веднага, както биха направили с американски турист.

Но скоро отново се чуха викове. Този път тонът беше различен. В него усетих смесица от радост и въодушевление. Арабеските започнаха да скандират:

„ББУЛГАРИИИИ--БУЛГАРИИИИ -СТОИЧКОВ-СТОИЧКОВ!!”

След това няколко минути се чуваше само името на футболиста:

„СТОИЧКОВ-СТОИЧКОВ!!”

Изпитах огромно облекчение. Бях безкрайно благодарен за тази промяна в настроението. Внезапно почувствах, че тези непознати хора, които допреди миг бяха враждебно настроени, сега ме приемаха като свой.

Мъжът с дългата сива брада до мен извади телефона си и ми показа видео с гола на Стойчков срещу Германия. Други пътници кимаха и се смееха одобрително. Двамата мъже пред мен се обърнаха, потупаха ме приятелски по рамото и на развален английски ми обясниха, че за днес вече няма връзка към оазиса Тузер, за където се бях запътил. След това ме поканиха да пренощувам при тях. Момчето даже ми предостави леглото си да ми е удобно, докато той спа на матрак на пода, за да покаже уважението си към неговия гост.

Всичко това – благодарение на името на един човек:

Христо Стойчков

Навсякъде по света хората свързваха България с този футболист, който представляваше уникална комбинация от безкрайно самочувствие и изключителен футболен талант.

Когато бях ученик и тренирах в кварталния ми клуб на Славия София, за първи път чух името му. Тогава той тъкмо започваше кариерата си в първия отбор на ЦСКА. ЦСКА беше и моят любим отбор. Един приятел играеше при тях и се беше превърнал в негов любимец. Стойчков винаги му носеше шоколад, когато пътуваше, и аз тайно си пожелавах това да се случи и на мен.

Стойчков беше млад, талантлив и буен. За мен той се беше превърнал в модел за подражание, показващ как да се наложиш на футболния терен.

И тогава дойде софийското дерби срещу Левски. В България това е като среща между Байерн Мюнхен и Борусия Дортмунд в Бундеслигата или ел класикото между Барселона срещу Реал Мадрид в Ла Лигата . Напрежението беше огромно – както на терена, така и извън него. Имаше много полиция. Често имаше сблъсъци между феновете.

Стойчков не успя да сдържи темперамента си. Не беше съгласен с решение на съдията, настъпи го по обувката и беше наказан да не игрее една година от Българския футболен съюз. Но той не се отказа. Остана верен на мечтите си и продължи да тренира. В крайна сметка, фамилията му означаваше точно това:

Стоичков-човекът, който отстоява, който никога не се отказва. Скоро беше помилван и се върна на футболния терен. ЦСКА игра срещу Барса в Испания. Стоичков вкара красив гол с падащ лист. Йохан Кройф, тогавашният треньор на каталунците, забеляза таланта му, взе го при себе си и направи от него световна звезда. В Барселона го наричаха Стоиков. Той обичаше Каталуния, а Каталуния го обичаше. С Барса спечели много титли и вкара важни голове. Спомням си как един негов съотборник коментира стила му:

„Всички даваме 100%. Стоиков добавя още 20% отгоре. Мисля, че е сукал от дяволска кърма!”

По време на Световното първенство във Франция той носеше на рамото си не само българския трибагреник като капитанска лента, но и знамето на Каталуния. В България той беше като цар и можеше да си позволи това. Замислих се каква ли щеше да бъде реакцията в Германия, ако Месут Йозил като капитан на Бундестима по време на Мондиала си сложи турското знаме редом с немското. Приятел, който работеше като преводач на българския отбор по време на Световното първенство в САЩ, ми разказа:

„За да превеждаш на Стоичков по време на пресконференция, не е достатъчно да говориш свободно български и английски. Трябва да знаеш и испански, и каталунски, защото често смесва думи от различни езици.”

Когато България стигна до четвъртфиналите на Мондиала в САЩ и се изправи срещу Германия, немските журналисти го попитаха какъв очаква да бъде резултатът.

Стоичков показа познанията си по немски и отговори пред камерите:

„Zu eins, zu zwei, zu drei!”

Когато го попитаха дали ще вкара гол срещу Германия, той без да се замисли каза:

„Аз мога да вкарам гол на всеки отбор в света.”

Това го правеше гениален – говореше гръмки приказки, но после и изпълняваше това, което беше казал.

Вкара срещу Германия, изхвърли отбора на Берти Фогтс от турнира и стана голмайстор на Световното първенство, както и футболист №1 на Европа.

След това премина да играе в Италия, после в Саудитска Арабия, Япония и САЩ, преди да сложи край на футболната си кариера.

Известен телевизионен водещ го покани в своето предаване. Стоичков седеше в телевизионното студио, спокоен и невъзмутим. От години не играеше футбол и беше качил килограми. Носеше елегантен тъмен костюм и бяла риза. Косата му беше късо подстригана и сресана назад. Очите му блестяха, показвайки силния характер на лицето му.

Водещият му направи комплимент:

„Носите страхотен костюм.”

„Взех го назаем от приятел”, отговори той с усмивка.

Възхищавах се на това колко малко му пукаше какво мислят другите, за да даде такъв отговор.

„Чухте ли, че националният стадион на България вече носи Вашето име?”

Стоичков замълча за няколко секунди, сякаш обмисляше дали това може да е вярно, и отговори с контравъпрос:

„Шегуваш се, нали?”

Спомних си, че когато Кристиано Роналдо беше обявен за най-добрия футболист в света, летището на родния му острова – Мадейра – бе кръстено на него. Един тамошен писател с типичен черен хумор, предложи дори целия остров Мадейра да бъде преименуван на негово име.

Стоичков беше за кратко треньор на българския национален отбор, но от пейката не можеше да изпълни обещанията си така, както на терена.

По-често отново привличаше внимание със своите обяснения.

След загубите от Швеция с 3:0 в София и в Стокхолм, заяви пред камерите:

„Не мога да си обясня как една държава, заобиколена само от вода, може да е по-силна от нашия отбор.”

Попитаха го:

„Когато Луис ван Гаал дойде в Барселона и Ви остави на резервната скамейка, не Ви ли се искаше да направите нещо срещу него?”

Стоичков кимна и каза:

„В съблекалнята често ми минаваше през ума да хвърля обувката си по умната му глава, но не го направих.”

Спомних си какво се случи с мен в тунизийската пустиня и си помислих:

„Дори да беше хвърлил обувката си по холандеца, пак щеше да ти е простено!”

По-късно разбрах, че са го назначили за генерален консул на България в Барселона. Със сигурност нямаше да се намери по-добър човек за този пост в Каталуния.