Можеш ли да се върнеш да живееш в България?

 Можеш ли да се върнеш да живееш в България?

“Представи си, отивам на Женския пазар и там какво да видя: само зеленчуци!”, бъзикаше се един приятел. На Женския пазар наистина жени за прдаване нямаше, но за сметка на това човек можеше да намери на много добри цени не само плодове и зеленчуци, а и 

най-различни хранителни продукти предлагани директно от фермерите производители.

Беше слънчев ноемврийски ден. Бяхме си направили среща с майка ми пред входа на висока бяла църква в средата на пазара.  Искахме да купим неща за зимнина. Бяхме се разбрали тя да отиде час по-рано, да обиколи различните щандове и аз като пристигна само да вземем избраното от нея, за да спестим ценно време.

Майка ми както винаги беше точна като швейцарски часовник. Вече наближаваше 80-те, но носеше светло синя рокля, която татко ми и’ беше донесъл от Тайланд и кафяви обувки на средно висок ток. Беше си боядисала косата в светло кафяв цвят, което продаваше още по-голяма благост на красивото и’лице. Тя прилагаше на яве народната мъдрост, че всеки ден трябва да носим най-хубавите си дрехи. 

“Изглеждаш страхотно! Избра ли вече нещо?, прегърнах я с усмивка.

“Да, спряла съм се на няколко неща. Само ти да внимаваш, какво ни слагат продавачите в торбата!”, предупреди ме тя. 

“Нали виждаме на сергийте, какво продават и си избираме. От какво се притесняваш?”

“Проблемът е, че не ти разрешават да си избираш сам това, което купуваш. Едно ти показват, а друго ти слагат!”

“Как така? Не те разбирам…”

“Много просто, Гледаш на сергията едни продукти. Примерно домати един от друг по-хубави, по-големи и по-червени. Обаче продавачите не ти разрешават сам да си избираш, а те ти слагат малки и скапани зеленяци, които са ги наредили отзад. или дори понякога както ми се случи наскоро даже не ти слагат, а само ти взимат парите!”

“Стига бе! Ти вече си измисляш!”

“Де да си измислях! Завчера си купих по един килограм от бяло и от червено грозде и когато се прибрах, видях, че ми е сложила само червеното. Ето на онзи щанд беше!”

Погледнах. На сергията наистина беше изложено грижливо подредено едро грозде. Жената зад щанда гледаше мрачно.  

В България беше нормално хората да гледат мрачно. Беше на около 40, средна на ръст и ако се взираше човек само в лицето и’, можеше да мине с изпъкналите си скули и големия си чип нос за мъж. Приближих се към нея.

“Извинете, майка ми каза, че преди два дни си е купила от Вас по един килограм бяло и червено грозде, но когато се е прибрала вкъщи е видяла, че сте сложили самочервено.”

Майка ми беше на около три метра. Тя беше смирена душица и последното нещо, което искаше е да се кара и разправя за нещо. Продавачката скенира с погледа си първо мен и после нея. Сякаш преценяваше ситуацията и опасността, която можеше да си навлече при евентуална конфронтация. Бяха я хванали да лъже и и’ искаха сметка.Трябваше да внимава. Игнорирайки ме, тя се обърна към мама с висок глас:

“По 1.60 ли гo купихтеee?” 

“Да, мисля, че да, но бяхте забравили да ми сложите в торбичката бялото”, отговори кротко мама. Тя не губеше надеждата в добото у хората дори в такива моменти. Често я упреквах, че споделяше неволите си с непознати, но тя ми отговаряше, че го прави с надежда да получи някой съвет, как да се справи по-добре с проблемите, с които се сблъскваше. Пискливият глас на жената-мъж прекъсна мислите ми.

“Значи, не еeee било от мен, а от другата сергияяяя! Еееето там!”, посочи с пръст към една сергия, на която също имаше изложено грозде.

“Сигурна съм, че ги взех от Вас”, отговори тихо мама.

“Кълнааа се не сте го взели от мен, а от таааам!”, каза тя и сочеше с ръка съседен щанд на около пет метра от нейния. В гласа и’ се чувстваше агресивна нотка. В България често усещах агресия в гласовете на хората. Сякаш гневът събран в умовете им се изливаше в мелодията на гласовете им, за да се удави по-късно в ракията, която пиеха вечер, за да го забравят в сънищата си. Приближих се към мама и прошепнах:

“Може да е била другата? 

“Сигурна съм, че беше тя!”, отвърна ми тя. 

“Може просто да е забравила жената да ти сложи от другото грозде? Защо смяташ, че зад всяка лоша постъпка се крие намерение?”, опитах се да защита продавачката. Бях чел в книга на един индийски мъдрец, че пътят към щастието минава през презумпцията да не виждаш намерение в лошите постъпки на хората.

“Убедена съм, че лъже!”, каза мама.

Имаше право. Спомних си за едно интервю с една психоложка специализирана в областта на криминалистиката. Тя каза,че когато някой го обвиняват за нещо, което е извършил като престъпление и въпросният запази спокойствие и започне да представя аргументи, че той не е извършителя или започне да се кълне, то със сигурност това е индикатор, че той е виновен. Това беше част от ежедневието в България. Можеше да се види на всяко ниво на обществото. Както с продавачката, която лъжеше възрастната ми майка  с килограм грозде, така и с бившия български премиер, който се кълнеше във внуците си, че златните кюлчета и пачки от едри банкноти снимани на нощното му шкафче, не са били негови. 

“Защо го е направила? От лакомия ли е?”, попитах майка ми, като се отделечавахме. Тя беше на възраст, която позволяваше да различи важното от несъщественото.

“Защо? Защо? Защото вижда, че съм на години и може да ме излъже! Хайде ела да те заведа на щанда за патладжани да купим. Ти просто гледай, какво слагат в торбата!”

Разходихме се между сергийте. Имаше много народ. Пазарите като цяло представляваха места, където животът се показваше в неговата пъстрота и цялост. От хората, които работеха директно със земята и носеха на тях плодовете от труда си, през търговците, които изкупуваха продуктите им и ги препродаваха и накрая кръгът се затваряше с клиентите, които консумираха стоката. Цялата тази верига можеше да се наблюдава тука на живо. Женският пазар беше на всичкото отгоре обиколен от арабски магазинчета, ресторанти и  мъжки фризьорски салони. Със своите ориенталските краски той ми напомняше на сходни места в берлинските квартали Кройцберг и Нойкиолн. Посетителите бяха интересна смесица от различни етноси и възрастови групи. Виждах и доста туристи. Те обикаляха предпазливо по наредените в редици боядисани в зелено щандове сграбчили здраво в ръцете си своите раници, за да се предпазят от джебчиите без да подозират, че търговците, които ги обслужваха, ги обираха по техните си неписани правила.

Стигнахме до патладжаните и се наредихме на опашката. За два килограма жената искаше 2 лева, което беше супер оферта и хората се възползваха. Пред нас имаше 3-4 човека и нашият ред дойде бързо, 

Продавачката не беше на повече от 30. Имаше крив орлов нос, над който се бяха вторачили тъмни очи, от които можеха да излизат мълнии. Косата и’ беше дълга катранено черна и сресана грижовно назад. Посивелите косми изпъкваха.

“Добър ден!”, поздравих ведро.

“Колко?” , отвърна тя.

“4 килограма, ако обичате!”

“Ама от хубавите”, добавих с усмивка.

Без да казва нищо, тя се наведе и започна да пълни черни найлонови торбички от щайги, които беше сложила отзад. Изчаках я да свържи и добавих:

“Мога ли да ги погледна, преди да ги взема?”

“Какво има да гледаш? Ето на виж!”, отговори тя троснато и овори едната торбичка.

От нея показа главата си един уморен и леко скапан патладжан.

Дънов ли беше казал, че когато човек яде патладжани, това усилва волята му, ама дума не беше обелил, дали това важеше за скапаните патладжани.

“Опааа!”, възкликнах и го показах.

“Ето тоя вече е тръгнал…Ако може, да го смените!?”

“Момче, на тая цена няма какво да предявяваш претенции!”, излезе на висок глас един мъж от опашката и се изпъчи пред мен като паун. Мургавият и леко пълен паун се беше приближил толкова близо, че усетих киселата миризма на потта му. Беше една глава по-нисък и един корем по-дебел от мен.

Запитах се, дали това не е мъжа на продавачката, чиято работа бе да се грижи на опашката да има винаги хора и да следи продажбите да вървят гладко.

“Цената е супер, ама и продуктите трябва да са годни за ползване” обясних му моята позиция. На опашката вече имаше около десетина човека. Мъже и жени на различна възраст ме наблюдаваха мълчаливо. Стори ми се странно, че нито един от тях не си тръгна при вида на скапаната стока, нито пък се застъпи за мен. В мълчанието им чувствах само упрек, че им губя времето с моите претенции.

“А БЕ Я МИ СЕ МАХАЙ ОТ ГЛАВАТА!!”, прониза ме през гърдите като с острие на опълченска шпага гласът на продавачката.

“Моля Ви, аз само искам да замена разваления патладжан с друг и ще си платя за четрите килограма!”, не се давах аз. Хванах се, че започвах да се оправдавам. Сякаш аз бях длъжен да давам обяснения, защо съм достоен да купя патладжаните, а не тя на мен и на останалите чакащи хора, защо пробутва развалена стока, която е сложила отзад така, че да не се вижда.

“Момче, взимай докато можеш, че скоро няма да можеш!”, чух паунът да ми препоръчва. Гласът му беше дрезгав. Очите ми бяха размътени. Пристъпих крачка назад, за да излезна от обсега му и реших да превключа на неговата вибрационна вълна.

“Какъв си ти да ми казваш, какво да правя и какво не правя! Я се нареждай обратно на опашката! Не съм дошъл да ти слушам съветите!”

“Веси, не се разправяй! Моля те!”, чух майка ми да ми прошепва, като нежно, но настоятелно ме дърпаше за ръката,

“И на други места има патладжани. Моля те!“

Последното нещо, което исках, е да създам излишен стрес и на без това възрастната ми майка. От друга страна бях забелязал след връщането ми в България, че, когато се държиш мило и любезно с хората, в повечето случаи те мислеха за глупак, който можеха спокойно да си правят това, което си поискаха. Явно на българина му трябваше да усеща угрозата от физическа разправа, за да може да подходи с уважение към другия. Ако Дарвин беше жив, в тази страна със сигурност щеше да намери потвърждение на своите научни твърдения.

“СЛЕДВАЩИЯ МОЛЯ!”, чух продавачката да казва и ми стана ясно, че моето дело беше приключило. Съдията изпълнителка ми беше отнела правото да закупя от стоката. Видях, че вече обслужваше следващия. Никой от чакащите не се интересуваше повече от мен. Всички бяха вкопчили жадни погледи в сергията с патладжаните. Погледи, от които чувствах опасението, че това, което се бе случило с мен, би могло да сполети и тях. С други думи хората си бяха взели поуката.

“Хайде Весче, не се ядосвай за глупости!”, чух майка ми да казва и усмивката и’ ме накара да си спомня за красотата на деня и шанса да го споделя с любим за мен човек..