Първа среща с Виктор Пасков

 Първа среща с Виктор Пасков

Смутни времена бяха. Мутрите контролираха обществения живот в България. Дързоста им беше стигнала до там, че си бяха узаконили дейността и процъфтяваха под формата на застрахователни компании. Не дай си Боже да се захванеш с някой бизнес, който да ти тръгне и те изникваха пред стряхата ти като пролетни кокичета. Здрави, мускулести кокичета с дебели вратове, с които беше по-добре да си в приятелски отношения, защото в противен случай можеше да пострадаш.

“Виждаме, че имате хубаво ресторанче… Дано да Ви върви и завбъдеще така..” започваха те презентацията си като по учебник по маркетинг, където беше написано, че първото нещо, което трябва да свършиш, ако искаш да продадеш нещо е да направиш комплимент и създадеш положителна нагласа у купувача. Обикновено идваха по двама трима наведнъж и комплиментът им бързо отстъпваше място на страха, който всяваше физическото им присъствие.

“Знаеш, че живеем в неспокойни времена и ние можем да те предпазим от неочаквани неприятности…”, минаваха бързо на “ти” и без допълнително фамилиарничене ти предлагаха решението на бъдещите ти проблеми:

“Разбира се, ако се застраховаш при нас”

Човек имаше само теоретично право на избор. На практика, ако не приемеш предложението им, можеше внезапно в заведението ти да избухне пожар или да ти се случи някоя друга неприятност, която да те накара после да съжаляваш. В общия случай застраховката, която трябваше да плащаш месечно възлизаше на голяма част от оборота ти независимо с какъв бизнес си се захванал и гарантираше оцеляването ти във физически, но не и в икономически план.

Имах един приятел, на който му откраднаха колата. Четири годишна червена Мазда. Имаше застраховка при въпросните застрахователи. Обади им се. На следващия ден му я докараха.

“Извинете, тази кола също е Мазда, но не е моята!” възкликна той.

“Сега ще караш тая!”, беше краткия им отговор,

Представлението се провеждаше в Българския Културен Институт в Берлин. Джаз певицата явно се ползваше с голяма популярност у нас, защото местата на близо 60 квадратни метра помещение бяха заети. Таванът беше нисък. По стените висяха икони от изложба, която вървеше от няколко седмици. Директорът бе слаб и имаше  големи сенки под тъмните си биволски очи,  които гледаха зад големи кръгли очила с тънки метални рамки. Под носа си беше пуснал посивял старателно поддържан мустак, а на рамената му висеше бежово измачкано сако. То изглеждаше така сякаш го вади само на такъв вид събития и после го пъха обратно в гардероба, като дори не си прави труда да го сложи на закачалка. Той се изправи на подиума и с дрезгав глас на махмурлия започна да представя изпълнителката. Речта му се смесваше с високия говор на двама масивни мускулести младежи, които облечени в анцузи, седяха на първата редица.

“Имам честта да Ви представя днес..” започна Пасков, но думите ми едва се чуха заради говора на двамата. Той ги погледна, изкашля се, като си сложи юмрука пред устата и и започна отново. Този път с тон по-високо:

“Имам честта да Ви представя днес…”

Двамата мъже изглеждаха така сякаш отдавна не се бяха виждали и току що  излезли от тренировка в някой фитнес искаха да си побъбрят спокойно. Другите присъстващи, млади и стари мъже и жени, главно български емигранти и студенти, живеещи в немската столица, наблюдаваха напрегнато ситуацията. Всички знаеха за развитието в България. Бяха запознати, че такива здрави мъжлета с анцузи бяха взели страха на хората наказваха на ляво и надясно всеки, който не се съобразяваше с желанията им. Наричаха ги със страхопочитание борци, защото се смяташе, че произлизаха от школите по класическа борба.

“Господа, ще помоля за Вашето внимание”…, чух Пасков да се обръща към тях. Борчетата така се бяха задълбочили в своята дискусия, че изобщо не регистрираха, че им се говори.

“Момчета, бих искал да помоля да запазите тишина или да продължите разговора си навън!”, каза директорът на Българския Културен Институт като пристъпи крачка към тях. В гласа му се почувства леко раздразнение. Имаше уморен поглед на човек, който сякаш се беше наситил на житейски небивалици. 

“Я си затваряй устата, бе капут!”, чух единият да изръмжава.

“Да не ти я затворим ние!”, допълни го другия.

Лицето на Пасков не трепна. Мислих си, как ли си чувства човек, който бива унизен на работното си място пред толкова много хора. Какво ли бих направил на негово място? Сигурно бих извикал полицията. Предимството човек да живее в полицейска държава, каквато беше Германия, беше, че ако изпаднеш в беда и се обадиш на ченгетата, те пристигнаха буквално след броени минути. Спомних си, как един мой състудент от Нигерия ми разказа, как една ранна сутрин на спирката на метрото го били приклещили група немски скинове. Повалили го на земята и точно преди да започнат да го ритат, успял да се обади в полицията. Каза ми, че след броени минути целия район бил обграден от полицейски коли.

“Господа, моля да ме последвате тогава”, чух Пасков да казва. Явно, че в главата му зрееше друго решение. Той се запъти по коридора, който водеше към тоалетните. Двамата станаха и се отправиха след него. Изглеждаше, че бяха свикнали на такъв вид разправии.

“Ще го смажат” , помислих си аз и си извадих телефона готов да набера 110. От тоалетните се чуха охкания и стонове. Точно набирах цифрите, когато чух Пасков да се провиква:

“Минчеееее, обади се на пожарната!”

След малко се появи пак. Лицето му беше същото. Може би с една нотка още по-замислено и леко запотено. За моя изненада по него нямаше нито бушони, нито други следи от физическата схватка.

Когато приглади леко разрошената си къса кестенява коса, забелязах, че по ръката му имаше кръв.

“Уважаеми гости, започна отново той сякаш нищо особено не се беше случило. 

“Моля ме извините за закъснението! Бих искал да открия концерта!”, каза той и добре гримирана дългокоса дама в черна рокля прилепнала по тялото и на високи токове се появи на сцената и започна да пее. Изпълнителката откри концерта с песента  на Джон Ленън “Imagine”.Нежният и’ глас изпълни пространството и ме накара да се замисля, колко далече беше светът, в който живеехме, от това, което искаше да си представим убития творец. Песента още не беше свършила, когато пожарната дойде. В Германия пожарната изпълняваше ролята на Бърза Помощ и в колата им винаги се возеше по един доктор и неговите помощници. Превозното им средство беше почти двойно по-голямo от българските линейки за разлика от тях имаше червен цвят. На него с големи цифри пишеше 112. Санитарите влезнаха, при което изпълнителката замълча. Пасков бързо ги поздрави и упъти към тоалетните, след което даде знак концерта да продължи.

Под ритмите на джаз музиката облечени в бяло млади немски санитари изнесоха на носилки една след друга двете мускулести мутри. Не знаех, дали да се смея или да плача. Тогава също не знаех, че освен изтънчен майстор на перото Виктор Пасков беше и бивш боксьор.