За разделянето между народите

 

За разделянето между народите

Ако човек се роди в България, още като дете се научава да прави разлика между доброто и лошото.

"Един турчин си ти и нищо друго!!!" - хокаше баба ми татко, когато му се нервираше за нещо.

По-късно, в началното и средното училище, научих колко много е страдал българският народ по време на турското робство. Болшинството от националните ни герои бяха смели мъже посмели да надигнат глава срещу душманите и платили за това с цената на живота си. На 3 март в България се честваше освобождението на страната от османското робство като официален празник. Било станало с помощта на руските войници, които благодарение на това се радваха до днешни дни на голямо признание сред голяма част от населението.

Бях вече в гимназията, когато между България и Турция възникна напрежение. По заповед на тогавашният диктатор Тодор Живков границите бяха отворени и всички, които се идентифицираха с Турция, можеха да напуснат страната. Тези, които се чувстваха като българи, трябваше да го докажат, като се откажат от турските си имена и приемат български. Стотици хиляди хора, принадлежащи към турското малцинство в България и живеещи около българо-турската граница, бяха принудени да продадат през глава къщите и земите си и да напуснат страната. Спомням си, как приятели от махалата ми в София, ме караха да ходя с тях и да участвам в демонстрациите пред турското посолство. Не можех да разбера, какво толкова са съгрешили чиляците, че вече не можеха да се наричат така, както са ги именували родителите им, и си останах вкъщи.

Когато пристигнах в Берлин, за да следвам, бях неприятно изненадан от масивното присъствие на турци в немската столица. Човек можеше да ги види навсякъде и дори цял квартал наричаха малък Истанбул заради големия им брой. Бях само на 19, но вече носех в себе си неприязън към всичко, свързано с Турция, въпреки че никога през живота си не бях посещавал тази страна нито пък общувал с хора от тази култура. Живеех в студентско общежитие в центъра на Западната част на Берлин и имах гръцка съквартирантка, която ми разказваше, че дядо ѝ все още криел пушката си в гардероба, за да може да се защитава от тях.

"Османската империя се е отличавала с либералния си подход към превзетите от нея държави", сподели една сутрин в общата кухня американска студентка, който също живееше на етажа ни в общежитието. Беше слънчева пролетна неделя и аз пиех чаша черно кафе на дългата дървена маса и  точно дояждах филията си с лютеница и ситно надробено овче сирене.

"Каквоooo?!!”, изкрещях възбудено. Звукът излезе някъде дълбоко от мен и ме накара да се задавя. Залъкът беше заседнал в гърлото ми.

“Джулия, чуваш ли се, какви ги говориш?! Това са пълни глупости!", добавих гневно след като успях да си поема отново глътка въздух.

Подобно твърдение противоречеше на всичките знания придобити в досегашния ми живот и накара кръвта да се качи мигновено в главата ми и закипи. Тези янки! Не само се вживяват в ролята на световни полицаи, пускат атомни бомби да си демонстрират силата и водят безброй войни извън страната си, но си и въобразяват, че разбират нещо от световна история! Джулия беше на 28 години и идваше от Калифорния. Имаше тъмна гъста коса, която носеше на плитка и лунички по продълговатото си лице. Беше дошла в Берлин със стипендия и усърдно работеше върху дисертацията си за Третия райх. Говореше бавно, със силен американски акцент, за да могат заобикалящите да я разберат, какво казва.

"Да, постигнали са това, като са оставили победените народи да живеят така както преди да бъдат поробени и са ги асимилирали бавно  и главно чрез икономически стимули."

"Под стимул сигурно имаш предвид с ножа до гърлото?", попитах аз с горчива ирония в гласа и показах с показалец към гърлото си, какво имах впредвид.

"Знаеш ли колко бебета са били отнемани на сила от майките им, за да бъдат обучавани като професионални наемници за Османската армия? Чувала ли за така наречените еничари?",  нахвърлих се с аргументи, срещу които знаех, че нямаше как да ми се противопостави.

"За това не съм чувала нищо, но знам, че е имало данъчни облекчения за тези, които са приели исляма като тяхна религия..."

"Айде бе?"

"Как иначе би обяснил факта, че България както и Гърция са били част от Османската империя в продължение на повече от 500 години?", попита Джулия. Този въпрос също си го бях задавал и не можех да намеря отговор. Изчислявах наум колко поколения са живели през тези 5 века, като се има предвид, че средната продължителност на живота е била много по-кратка, отколкото днес.

Следвах бизнес администрация в Свободния университет и трябваше всеки ден да пътувам с метрото до Далем Дорф, където се намираше факултетът ми. Тъй като не исках да обременявам финансово родителите ми и исках да съм независим от тях, работих успоредно, за да се издържам и не можех да ходя на лекции всеки ден. Единствените състуденти, които ми позволиха да си копирам и преписвам записките от пропуснатото, бяха няколко родени в Берлин турци. Трябваха ми няколко месеца, за да се отпусна в общуването си с тях. От време на време ходихме в студентската столова да обядваме заедно. Налагаше се да призная пред себе си, че ми бяха много близки както по менталитет така и като култура. Бяха сърдечни, отзивчиви хора, които за разлика от немците не се страхуваха да показват открито чувствата си. Храната, която обичахме, също беше сходна. Разбрах, че за тези 500 години турците бяха успели да асимилират изцяло българската кухня. Повечето ястия, които обичах, имаха турски имена. Установих, че много от думите, които използвах на български, имаха турски произход.

След като се дипломирахме турските ми състуденти си намериха работа в Истанбул. Когато ме поканиха да им гостувам, не се колебах дълго. Мои приятели от София, които се занимаваха с търговия на дънки, често ме бяха карали навремето да ги придружа в Истанбул. Винаги им отказвах. Какво можех да търся в кошера на османската Империя, която гърците все още наричаха със старото му име "Константинопол", а българите на няколко пъти се бяха  неуспешно опитвали да превземат. Но сега, след шест години живот в Берлин, се отнасях по-спокойно към нещата. Харесваше ми да седя в турските кафенета на Ораниенщрасе и да чопля семки, обичах да посещавам турския пазар за плодове и зеленчуци на Ландверканал и бях вече готов да опозная страната им.

Истанбул завзе сърцето ми със своята красотата и космополитния си блясък. Всеки ден пътувах с ферибот от Босфора до различна част на града и разглеждах този главозамайващ метропол, разположен на два континента. Бившите ми колеги трябваше да заминат в командировка в Анкара точно по това време, но бяха резервирали за мен малък уютен хотел в центъра и вече бяха платили за престоя ми. Да, турците са били щедри хора, гостоприемни и открити към света. Преживяването с тях ме научи да се отнасям със съмнение към всички новини, които чувах от средствата за масова информация и които рисуваха света в черно и бяло, да не говорим за това, как се разклати вярата ми към учебниците по история.

Първата ми работа ме отведе в Москва.

Трябваше да работя в търговската дирекция на голямо немско издателство. Москва беше луд град и аз се наслаждавах на интензивността на живота в него. Там за първи път усетих горчивия привкус на войната. Виждах млади мъже да седят във фоайето на метростанциите и да пият. Те често ме питаха, дали могат да ми помогнат с нещо. Не разбирах точно, с какво можеха да са ми полезни и попитах в офиса. Игор, нашият почти двуметров стажант с вечно зачервени издути бузи, ме просвети:

"Това са войничета, които наскоро са се били в Чечения. След завръщането си от войната там не знаят, какво да правят по-нататък в живота си."

"И защо ми предлагат помощта си?"

"Ако имате проблем с някого, момчетата могат да Ви помогнат, за да нямате повече проблем", отвърна той, сякаш това беше толкова очевидно.

"С помощта на пистолет ли решават проблема?" 

"Не знам със сигурност, как го решават но хората говорят, че срещу 25-30 долара човекът, отговорен за проблема ви, никога повече няма да се появи в живота Ви...", завърши обяснението си Игор и ме накара да се замисля  за стойността на човешкия живот в 14-милионата Москва.

Тъй като все още нямах приятели, започнах да пиша. Обожавах руската класика и прекарвах много време в кооперацията, където Михаил Булгаков беше живял и писал своето произведение "Майстора и Маргарита". Стълбището на тази сграда намираща се в центъра на Москва приличаше на музей. По стените му имаше рисунки на протагонистите от романа и във въздуха се усещаше магията, с която беше пропита тази невероятна книга. От време на време ходех на театрални постановки, базирани на романа, от които не можех да разбера много. По онова време не знаех, че Булгаков е роден в Украйна, но дори и да знаех, това нямаше да има значение за мен. Времето минаше бързо. Трябваше да се преместя в Киев, за да работя като мениджър за представителството на немската компания. Няколко седмици преди да почна да стягам багажа главният директор на издателството ме извика в кабинета си. Беше късен следобед и юлското московско небе беше покрито с гръмоносни облаци.

"Разделяме се с Вас!", съобщи ми той лаконично, като ме гледаше внимателно зад черните рамки на своите очила с дребните си лукави очи. Беше малък мъж с голямо его. Заради източногерманския му произход, бронираната му лимузина и постоянното присъствие на двама бодигардове, от самото начало го смятах за бивш агент на Щази.

"Мога ли да попитам поради какви причини?"

"Нямам време да обяснявам!", каза той с тихия си, твърд глас, който не допускаше противоречия. Повечето от служителите му имаха страха. Аз пък си мислих, че е достойно за уважение, как той като чужденец беше успял да изградил структура с над 1000 служители в такава необятна държава като Русия и да вземе водеща позиция на медийния пазар. В същото време ми се изглеждаше смешен със своя "разделяй и владей" стил на управление.

"Знаете ли, бих приветствал, ако представянето ми тук се измерваше с резултатите от моята работа, а не от отношенията ми с интригите, които преобладават в тази фирма."

"В нашата фирма няма интриги!", каза той и кимна към бодигардовете си да ме изведат. С това разговорът ни беше приключил и работата ми за издателството принадлежеше към миналото.

По ирония на съдбата  следващата ми дейност често ме водеше в Киев. Трябваше да продавам ВИП билети за футболните мачове на предстоящото Световно първенство, а украинският отбор се беше класирал. Там отново срещнах Ханс. Ханс беше германски колега от Москва, който беше поел поста на управляващ директор в Украйна след напускането ми.

"Весо, трябва да ти разкажа как се случи това...", обясни ми Ханс в един американски ресторант в центъра на Киев. Ядохме огромни бургери и пиехме руйно калифорнийско червено вино.

"Старата лисица ме покани в един стриптийз бар в Москва. Беше резервирал сепаре. Имаше водка и много танцуващи хубавици..."

С късата си руса сламена коса, гладко избръснатото си лице и бялата си и винаги безупречно изгладена риза Ханс влизаше в графата на средностатически немски ръководещ кадър. Той олицетворяваше също и типичните добродетели на германеца. Беше точен, надежден и дисциплиниран. Монотоният му глас прекъсна хода на мислите ми.

"Тогава старата лисица ми прошепна: 

"Господин Шулце, давам Ви Украйна!"

"Ха-ха, този малък владетел се изживява като Марк Аврелий!",  закисках се без да скривам радостта си, че вече нямах имане даване с този типаж.

Украинската столица ми хареса. Напомняше ми за родната ми София. Слънцето грееше често. Хората бяха весели. Момичетата бяха привлекателни и животът не беше толкова див и непрегледен както в Москва. Трябваше да организирам събитие в един от известните ресторанти в града. Поканих собствениците на големите футболни клубове и техните основни спонсори. Мислех, че това е целевата група хора, която може да си позволи да си купи ВИП билети и да ходи да гледа мачовете за Световната купа. Поканените пристигаха с луксозни коли карани от техните шофьори бабанки.Точно си мислех, че ще стане интересна вечеринка, когато станах свидетел на странно поведение от страна на гостите. Те влизаха надъхано в ресторанта,  приемаха с усмивка чашата шампанско в ръцете си от младите келнерки, оглеждаха набързо обстановката, пожелаваха ми приятна вечер и си тръгваха. Само няколко гладни журналисти останаха за вечерята.

Осъзнах, че олигарсите в Украйна не дружаха един с друг. Един от високопоставените представители на футболната федерация беше толкова разочарован, когато му обясних официалните модели на комисионни за успешно пренасочване на клиенти, че в изблик на откритост ми разкри, че успоредно търгувал с луксозни яхти, от които печелил 1000 пъти повече. Бавно осъзнавах, че се намирам в корумпирана държава, която олигарсите си бяха поделили като феодални владетели.

Аз обаче не се предавах и реших да стартирам рекламна кампания в две списания с лъскави корици. Направих сделка с Ханс, като му предоставих безплатно билети за мачове на украинския отбор срещу място за реклама на цели страници в две от известните издавани от немската издателска къща списания с висок тираж. Така можех да достигна до много хора и да задействам продажбите. Бях дал текстовете да се преведат на украински език от преводаческа агенция във Франкфурт. Вече не се намирах на руска територията и исках да покажа по този начин уважението си към страната и нейния народ. Рекламната кампания се оказа пълен провал. Не успях да пласирам дори един билет. Юрий, украински приятел от студентските години в Берлин, ме открехна, когато му споделих случилото се:

"Пич, трябва да питаш, преди да се преебеш така!" -

“Какво да питам бе пичага? Нима съм направил нещо грешно?”

“Ха ха!!”, изсмя ми се той с дрезгавия си глас. По време на студентлъка караше луксозни немски коли към Украйна и ги продаваше там с висока надценка, а след завършването беше останал да живее в Германия и държеше собствен ресторант в Потсдам.

"Трябваше да направиш всичко на руски. Това е езикът, на който в Украйна общува икономическият и интелектуалният елит. На украински говорят само селяните и само малко от тях четат такива издания, а дори и да прочетяха, нито биха разбрали точно какво искаш да им кажеш, нито могат да си позволят да дадат толкова кинти за футбол!"

Това се случи още преди Майданската революция. След нея руският език беше забранен в Украйна. Американците набираха влияние в страната и руснаците se чувстваха застрашени в своите геополитически интереси. В резултат на това те първо окупираха Крим, а няколко години по-късно нахлуха с войските си в Украйна и приравняваха със земята всичко, което им се изпречеше на пътя. Реакцията на Запада не закъсня. В Берлин, както и в другите големи европейски градове, можеха да се видят навсякъде украински знамена, символизиращи подкрепата за Украйна в тази война. Над 7 милиона украинци трябваше да напуснат домовете си и да търсят убежище по други земи. САЩ и западните страни доставяха усърдно оръжие на украинското правителство и въвеждаха една след друга икономически санкции срещу руснаците. Западните компании трябваше бързо да се изтеглят от Русия. Една руска приятелка ми разказа, че родителите ѝ вече не могат да купуват лекарства в аптеките, защото доставките от западните фармацевтични компании са спрени. Хиляди невинни хора умираха. Борбата на великите сили отново се водеше за сметка на обикновените хора.

Беше тъжно, как два братски народа, които споделят обща култура, история и християнското православие, водят война помежду си и дават воля на омразата. Четях едновременно западните и руските средства за масова информация и се опитвах да си съставя мнение за случващото се извън военната пропаганда. Някой беше казал, че истината е първата, която умира след избухване на дадена война и споделях мнението му. Всичко ми изглеждаше някак си познато. Демонизирането на лошите и героизирането на добрите. Беше като холивудски филм, в който имаше ясно разделение между двата свята. Мрака срещу светлината. Демокрацията срещу тоталитаризма. Стигна се дотам, че всичко, свързано с Русия, започна да бъде отричано. Руските топ спортисти нямаха право да участват в международните състезания. Световноизвестни музиканти и диригенти бяха принудени да напуснат работните си места заради руския си произход. В социалните медии се стигна до там, че интелектуалци поставяха под въпрос ролята и значението на руската литература за световното културно наследство.

Четях за носталгията на Булгаков по родното му място в Украйна и за украинските корени на Прокофиев. Знаех, че и двамата бяха изживели творческите си способности по време на съветската епоха и че през нейното почти 70-годишното съществуване между двете държави нямаше граници.

Интелектуалният елит на България се съгласяваше с всичко, което идваше от Запад, без да задава неудобни въпроси.

Когато прочетох във фейсбук статуса на български поет, че след началото на войната вече е спрял да чете руски книги и да слуша любимите си руски банди, не можах да се сдържа повече и написах коментар под него:

"Моля те, не бъркай Путин с Пушкин!"

Чудя се дали украинските дечица, които виждах по улиците на Берлин, след 20 години ще се чувстват по сходен начин, както аз, когато за първи път в живота си се запознах с турчин, или това ще се случи с децата на тези деца или с техните деца?

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Българка или бразилка?

Die Komfortzone

Die Anreize des Firmenlebens