Цюрихският Павароти

 

Цюрихският Павароти


В Цюрих имаше един мъж, който страшно много приличаше на Лучано Павароти и също като него пееше опери. Разликата между него и италианския тенор се състоеше в няколко неща:

Първо този мъж пееше само нощем и само от своята кола по централните площади на града. Второ за своето представление той не искаше никакви пари. Всеки минувач можеше да го слуша колкото си иска. Приликите с Павароти също бяха налице: той също имаше изрядно подържана брада и тъмна коса и също винаги носеше елегантни костюми.

Цюрихският Павароти караше нов модел бял Опел. Често го слушах и се питах, какво караше този човек минал вече със сигурност 50-така да излага на показ под прикритието на ноща своя оперен талант. Желанието му да бъде получи признание ли беше водещата сила или може би самотата му? А може би просто искаше да забавлява хората и да внесе нов свеж нюанс в декадентната скука, която цареше в този град.

Цюрих като цяло беше град на самотните души. Хората, които живееха там така бяха забързани в натрупването на материални блага, че сякаш забравяха, колко важно е за човека да споделя и да обича. Живеех вече близо година там, но не можех да намеря приятели. Местните сякаш ги гонеше страх да не би новодошлите да се докопат до натрупалото им богатство, а пък новодошлите толкова искаха да се се утвърдят в тази дива форма на капитализъм, че скоро или ги хващаше липсата, както беше в моя случай или се вписваха в схемата и плащаха цената за това.

Спомних си, как засекох една българска позната от Университета ми в Берлин в едно кафене. Тя беше стройно момиче с дълбоки бадемови очи и съблазнително изваяни черешови устни. По време на следването я бяхме включили в класация, която правихме с други съотечественици, в топ 3 на най-хубавите българки сред студентките в немската столица. Седеше с един оплешивял цайсат мъж в сив костюм и му слушаше приказките. Като ме видя, ми се усмихна, дойде към мен и заговорнически ми каза:

Весо, дано успеем да се закрепим тука“

Каза ми го с такъв доверителен глас сякаш намирайки се в този град бяхме хванали Господ за брадата,. Всъщност истината беше точно обратната: Господ ни беше хванал нас за егото ни и го гъделичкаше с брадата си . Илюзията за чужденците идващи да работят с Швейцария беше, че влизаха в рая. Те си въобразяваха, че набъбването на банковата им сметка върви ръка за ръка с увеличаването на усещането им за щастие. В главата ми се появи следната сцена: Горещ юлски ден. Свети Петър седи на касата на една будка в бялата си роба. Поти се и продава билети. Зад него се шири огромна дървена порта, на коята с големи златни букви пише:

ЦЮРИХСКА РАЙСКА ГРАДИНА

Опашката няма край. На ред е висок слаб поп в черно расо, който с поведението си сякаш провокира светията.

Какво?!“, пита Свети Петър с висок глас.

Правилно ли те чух, отче?! Мислиш, че щастието не може да се купи с пари? Чуваш ли се изобщо, какви ги говориш? Я прочети пак, къде се намираш?“, казва Свети Петър и сочи с показалец към надписа на вратата.

Колко щастие искаш? Два килограма?“

Отчето го гледа недоумяващо без да проронва дума.

Може отче, може и три килограма може да вземеш, но само при условие, че си платиш с платинова кредитна карта на Американ експрес!“

Да, това беше тъжната илюзия, която цареше в Цюрих. Това, което всъщност ставаше бе, че живейки там си свивахме душичките и оставяхме страховете да доминират чувствата ни. Както се казваше в древните азиатски притчи: този, който търси щастието си в сигурноста, ще плати със сигурноста цената на щастието си.

Реших, когато следващия път слушам цюрихския Павароти да му дам някакъв малък знак на внимание. Да направя малък жест, с който да го накарам да се почувства така сякаш някой цени изкуството, с което той безвъзмездно даряваше улицата и случайните минувачи.

Животът ми даде шанс за това през една красива лятна нощ. Звездите блестяха ярко над местното езеро, за което се твърдеше, че водата му е толкова чиста, че човек можеше да пие от нея. Беше след полунощ и аз се прибирах към къщи, когато чух гласа му. Беше спрял колата си на едно от централните кръстовища Bellevue и отворил както обикновено всички прозорци. Музиката беше висока и драматична. Гласът му търсеше равен на себе си. Май, че изпълняваше нещо от Верди, ама не бях сигурен. Изчаках докато свърши и започнах да ръкопляскам. Нямаше други хора наоколо и погледите ни се срещнаха. В очите му видях обърканост. Реших да го подкрепя, както прави публиката в операта след прекрасно изпълнение и извиках няколко пъти високо:

БРАААВО! БРАВООО!,“ като се приближавах бавно към него. Един вид аплодисменти на крака. Мислех си да разменя с него някоя дума. Интересно ми беше да науча, що за птица е това. Kогато видя, че идвам към него, той реагира светкавично. Тутакси затвори всички прозорци на колата и после натисна педала с газта с такава сила, че колата първо се задави и после отпраши с висока скорост. Явно бая го бях уплашил с моето намерение за контакт.

Ох, Цюрих! Столица на самотатата!“, промълвих след като проследих, как белият Опел се скри от погледа ми.

Може ли някой да ми обясни, защо хората тука толкова ги е страх един от друг?“, попитах на глас въпреки, че около мен нямаше жива душа.

Топлият полъх на вятъра погали косите ми и прошепна:

Rich men making money-

Women walking with shopping bags

But the pain in their faces is showing:

In the city of the living death

Nothing seems to be perfect

На другия ден разказах на един местен за случилото се. Маркус беше един от малкото швейцарци, с които подържах контакт и от време на време пиехме заедно кафе. Беше едро момче с руса сламена коса и небесно сини очи. Той спомена , че е слушал също оперните представления на местния Павароти и че знае за него, че бачка като хирург в болницата за деца. Разясни ми, че след тежки операции той пеел, за да може да дойде на себе си. В гласа му почувствах скрит упрек, че съм притеснил човека с моята акция.

А защо не ходи в някоя от горите около Цюрих да пее на глиганите и совите, а кисне по централните кръстовища?“, си помислих да го попитам, ама си замълчах.

Стана ми ясно, че ако не исках мене скоро да ме виждат по площадите на града търсеш своя душевен баланс в изпълнение на български народни песни е време да си събирам парцалите и да се изнасям докато не е станало късно.

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Моят опит с Коронатa

Die Königin Corona und der König Angst

Hristo Stoichkov