Намеренията на жените

Намеренията на жените

"Taba" беше името на бразилски ресторант в центъра на Източен Берлин. Място, където неделя вечер бразилците се събираха, правeха музика, танцуваха и се забавляваха.

„Ако животът е твоята страст, Бразилия е твоята дестинация!“, гласеше  рекламният лозунг на бразилското министерство за туризъм.

Ако парите и времето не ти стигаха, за да идеш до Бразилия,  в това ресторант че можеше човек да вкуси от истината на тези думи.

Стените на заведението бяха оранжеви. По масите имаше розови покривки и черни вази с екзотични цветя. Навсякъде горяха бели свещи.  Музиката беше висока и се смесваше със смеха на гостите, които обилно пиеха капириня и танцуваха до зори. Бразилската жизнерадост не познаваше граници.

В ресторантчето човек можеше да види бразилските звезди на местния футболен отбор Херта да свирят на различни инструменти и да танцуват.  За един от тях пишеше в немската преса, че довел със себе си цяла тайфа приятелчета от фавелата, за да не се чувства самотен в студена Германия и плащал само за здравните им осигуровки шестцифрена сума ежемесечно.

Седях си, пиех си от капиринята и си мислех колко различни сме българите от бразилците като манталитет. И двата народа бяха южни. И на двете места грееше  слънце, а разликата си беше от небето до земята. Точно се бях върнал от 5 седмично пътуване и бях обходил почти цялото бразилско крайбрежие с  раница на гърба. Не бях срещнал по пътя си нито един човек, който да се оплаче за нещо.  И там имаше беднотия до шия, но докато в България при едно сходно пътуване сигурно трудно можеше да намериш човек, който да не се вайка за нещо, при бразилците беше точно обратното. Попитах един музикант в Сао Пауло, на какво се дължи това и той ми отговори следното:

„За да мога да преживея като музикант, трябва да бачкам всеки ден между 12 и 14 часа. За сън са ми нужни 8-9 часа, което означава, че от деня ми остават  2-3 часа на разположение. През това време искам да се занимавам само с готини неща: гонене на мацки, гледане или играене на футбол, танци и  поркане. За друго просто не остава време.“

Мислех си дали българите имахме прекалено много свободно време и заради това се оплаквахме за щяло и не щяло, или това си беше част от природата ни. Спомних си, че когато се прибрах от Бразилия, засякох в едно берлинско кафе един съученик от немската, който седеше заедно с баща си. Знаех за баща му, че е един от най-добрите сърдечни хирурзи в България. За пръв път го виждах на живо, но ми направи впечатление масивния златен пръстен, който носеше на безименния си пръст и с който потропваше на всеки 3-4 секунди по халбата с бира, сякаш за да напомни за присъствието си. Беше доста пълен. Лицето му излъчваше ситост и самодоволство. Без да говореше създаваше усещането, че знае по всички теми далеч повече от нас. Тежеше си на мястото в буквалния и преносния смисъл на думата. С други думи преуспял нашенец. Когато им разказах как Бразилия ме беше впечатлила с жизнерадостта на хората, че там и бедни, и богати се усмихват и смеят повече, че танцуват и се наслаждават на живота, неговият коментар беше кратък, а гласът му плътен и с  тембър на оперен певец:

„Като при нас циганите“

Такива мисли ме бяха налегнали през нощта в бразилското ресторантче, когато  към мен се приближи един от келнерите.

„Много загрижен изглеждаш , амиго! Да не си се влюбил в някоя красавица и сега да тъжиш по нея с разбито сърце?“, избъзика ме той.

Обърнах се и видях Роберто. След няколко посещения в заведението се бях сприятелил с тоя дългуч. Ръстът му със сигурност превишаваше 1,90 см. С бялата си риза, черни панталони и бледо, сериозно изражение на лицето можеше спокойно да мине за погребален агент. В себе си обаче той носеше радостно сърце и обичаше да се майтапи.

„Още не съм стигнал  до там, Роберто! Мисля си за разни други неща, ама няма да имам нищо против, ако ме представиш на някоя от мадамите тук!“

„Защо пък аз да те представям? Достатъчно голям си сам да си избереш някое девойче и да го поканиш на танц!“

„Така се прави у нас в България, за да тръгне по лесно разговора в началото.“

„Тука не е България  амиго!  Теренът е открит за всички. Избирай и се впускай бързо, за да можеш още днес да вкараш гол! Ама преди да тръгнеш, искам да ти разкрия тукашните правила на играта“, каза той с дяволита усмивка.

„Давай, човек трябва да знае правилата преди да се впуска в която и да е игра!“, окуражих го аз. 

Роберто замълча няколко секунди сякаш подбираше внимателно думите си.

“Приятелю, няма нужда да идваш тука, ако искаш да намериш принцесата на сърцето ти.”

“Защо? Какво те кара да мислиш така?”, попитах с изненада.  Мислех, че имам добри шансове при посетителките на заведението. Сред тях имаше редица красиви бразилки, но и доста сексапилни немкини, които кършеха снаги и въртяха задници на дансинга за радост на мъжкото око.

“Тук идват два типа мацки”, продължи Роберт да ми изяснява ситуацията.

“Към първата категория спадат красивите бразилки, които искат да си хванат някой немец, за да могат да си уредят документите и да останат да живеят в Германия.”

“А коя е втората?“, попитах с надежда в гласа.

“Това са немкините, които се опитват да прелъстят някой от бразилските футболисти. Искат им замаят главите на тези момчета и да се омъжат за някое от тях. Не забравяй, че тука става дума за милионери!“

“И защо да не пасвам вътре?”

“Нито си немец, нито си милионер!”

“Роберто, вижда се , че не следиш пресата и не си наясно с новите течения в общественото развитие”

“Какво развитие?“,  ме попита той и сбръчка челото си. Орловият му нос се наклони към мен в концентрирано очакване.

Горчщите, треперещи свещи около нас хвърляха светлина и сянка върху неговото  изражение. Ритъмът на самбата се смесваше с  възбудените викове на танцуващите хора. Миризмата на солена пот се смесваше с уханието на сладък парфюм.

Доближих се до новия ми приятел и прошепнах в ухото му:

“Роберто, световната икономическа криза така разтърси света, че жените са започнали да се женят не по сметка, а по любов.”

Роберто се смя до сълзи. После поклати глава и каза, че следващата ми капириня е за сметка на заведението.

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Българка или бразилка?

Die Komfortzone

Die Anreize des Firmenlebens