Българка или бразилка?

“Имах едно гадже в студентските години от Бразилия”,  разказваше разпалено Ванката. Беше си вързал дългите до рамената кестеняви коси в опашка и светло сините му очи изпъкваха на продълговатото му скулесто лице. Носеше оранжев потник, който вече бе минал не само през една пералня, на който беше изобразен сърфист. 

“Казваше се Ирео и беше инструкторка по танци. Сигурно знаеш, че бразилците наричат всички инструктори, учители и всякакви такива преподаватели с уважителното професор”, смееше се той и отпиваше от зелената бутилка бира доволно. Явно спомените го връщаха във време, където се чувстваше добре.

Седяхме на едно от барчетата на Витошка. Той си беше прочъчал Пиринско, а аз сърбах турско кафе с две лъжички захар.. 

“Кафето трябва да бъде тъмно като нощта и сладко като любовта”, казваха турците и аз споделях мнението им.

Майското слънце напичаше софийския следобед.  Момичета с оголени пъпчета се носеха покрай нас показвайки красотата на бедрата си и караха погледа ми да се спуска по техните спортни тела.

“Та Ирео ми казваше, че  между България и Бразилия има много прилики”, прекъсна благият мек глас на Ванката мислите ми и ги накара да се завърнат в нашия разговор. 

“Ванка, освен, че имената на двете страни започват и завършват с една и съща буква, друга прилика не виждам!”, отсекох аз.

Познавахме се от сума ти време. По време на  студентските години в Берлин дори ме беше приютил известно време в 12 квадратни метровата си стая в студентското общежитие. Ванката спадаше към този вид приятели, които дори да не ги виждаш години наред като се срещнете отново, те карат да  се чувстваш така сякаш никога не сте се разделяли. 

“Защо мислиш така? Виж какво става около нас!”, посочи ми той оживената улица и потока от млади хора, който шумно се лееше покрай нас.

“Защо ли? Нима не знаеш? Нали и ти ходи до Бразилия и видя, какво става?!”, поклатих с неразбиране глава.

“Ако Бразилия е родината на жизнерадоста, то България е родината на мрънкането от тежестта на битието!”

“Ха ха! Май тука си прав. У нас на всеки нещо му липсва и само това му е на езика!”

“Знаеш ли Ванка, за 5 седмици, които пътувах по Бразилия, не срещнах един човек, който да се оплаква за нещо. Даже веднъж питах един уличен музикант от Сао Пауло, на какво се дължи това и знаеш ли какво ми каза?”

“Какво?”

“Дословно ми каза, че за да може да преживее, му трябвало средно да работи между 10 и 12 часа всеки ден. За сън му били нужни 8-9 часа.Тоест за живот му оставали само 3 часа. За това нямал време да се оплаква, а искал през тези три часа да се занимава само с три неща: Жени, самба и футбол!”

“Тоя е голям бохем!”, изсмя се Ванката и кимна няколко пъти одобрително.

“Ако знаех братле,че ми остават още три седмици живот, щях да продам, каквото имам, да взема самолета и да ида в едно село между Рио де Жанейро и Салвадор де Бахия, за да се насладя на последните мигове на тази Земя!”

“Ти пък!? Заради плажовете ли?”

“Плажовете са си идеални, ама такива плажове можеш да намериш на редица други места…”

“А защо тогава?”

“На това място разбрах Ванка, как се чувства една красива жена, когато я ухажват и гонят дузина мъжкари.”

“Разкажи малко повече!”, настоя моят приятел и даде с показалец знак на чернооката келнерка, която му отсервираше бирата, да му донесе още една.

 

“С какво толкова те впечатли това място, че искаш да предадеш Богу дух на него?”, повтори въпроса си той с доза ирония.

“Селцето се казва Транкозо, което на български означава нещо като Спокойно”. започнах аз. В този момент близко над нас прелетяха бели чайки, които сякаш също искаха да чуят историята ми от океана, за да я преразкажат в Софийското небе.

“Пристигнах с автобуса от Салвадор. Още, докато влизах в селцето, на входа ми се усмихна красива чернокоса продавачка, която стоеше пред магазин за обувки,

“Добре дошъл, сълзинйо!”, поздрави ме тя на португалски.

Носеше бяла дънкова пола, която беше една педя над коленцата и’  и контрастираше с шоколадовия цвят на кожата и’. Беше към 25. Знаех, че сълзинйо означава самотник. След няколко седмици в Бразилия, вече бях научил някои основни фрази, но разчитах главно на мимиката и интуицията.

“Обригада!”, благодарих на стройната мулатка и прибавих: 

“Говоря малко португалски!”

“No проблем бонито”, каза тя и ми подаде един флаер.

“Тази вечер има парти! Ела!”

Имаше нещо индианско в леко заострения и’ нос и проницателните и’ черни очи. Благодарих набързо, взех флаера и тръгнах. Белите и’ зъбки блеснаха в леко хищническа усмивка, когато ми махна за довиждане и усетих, как с очите си сканираше тялото ми.

Настаних се в една къща на два етажа, като взех стая с баня на втория, предплатих за една седмица, сложих банските, преметнах една кърпа, нахлузих си черните хаваянки и се запътих към плажа.Той беше просторен и нямаше много хора. Там прекарах деня плувайки и наслаждавайки се на слънцето. 

Бяха ме предупредили, че в Бразилия не е хубаво да оставаш на плажа, след като слънцето залезе, за да не станеш плячка на местните бандити. Не вярвах, че на такова закътано място, това важеше, но реших да не рискувам. Точно, когато слънчо започна да се скрива, се прибрах в квартирата за едно бързо душче, сресах се,  облякох си една бяла ленена риза и дънки и извадих флаера. На него с големи букви пишеше PARTY. Под надписа имаше нарисувана малка карта с описание. Запътих се и не след дълго го открих.

“Пак се отплесна в художествени обяснения, Весак! Давай по същество!”, прекъсна ме Ванката с усмивка.

“Еми това искам да ти кажа! Беше голяма боядисана в оранжев цвят къща точно на плажа. На всякъде горяха свещи. От тези малките поставени в буркани, за да не ги изгаси бризът. Десетки свещи. Създаваха мистично настроение. Имаше диджей, който пускаше лека местна музика. Точно с влизането се запознах с един момък, който ми се представи като домакин. Говореше приличен, за един французин дори отличен английски. Каза ми, че държи сърф училището и добре си спомням думите му:

“Добре дошъл в Транкозо, брат! Мястото, където богатите са ексцентрични, а бедните луди!”

Имаше дълги до раменете руси коси и светещи сини очи. Класически сърфист като от филмите, който със сигурност яздеше не само вълните по бразилските плажове.

“Гледам има живот по бразилските села?” , избъзиках го аз.

“И още как!! Да беше дошъл по Нова Година, щеше да се запознаеш тук с Наоми Кембъл!”, ухили ми се той.

“Айде бе! Последно я гледах я в списание на яхта с руски олигарх.”

“Това е минало! Сега харчи парите му!”, усмихна се франсето и добави дяволито:

“И да знаеш, още я бива!” 

Вече се здрачаваше. На една дълга маса бяха наредени бели картонени чаши с кайпириня. Взех си една и седнах на един стол, който висеше от клоните на едно дебело масивно дърво. От дърветата наоколо висяха подобни. Изглеждаха като хамаци направени само за един човек. Отпих една глътка. Алкохолът се разнесе из тялото ми. Загледах се в небето. Звездите бяха толкова много, че погледът ми не можеше да ги обхване всички. Потърсих съзвездието Голямата Мечка и като не го намерих, се сетих. че се намирам в Южното полукълбо на красивата ни планета. От там не само хората, а и звездите те гледаха по различен начин.

Отпивах от свежия вкус на кайпиринята и точно се бях унесъл, когато към мен се наведе осанката на дългокоса тъмна жена и ме целуна по бузата. Погледнах и познах продавачката от магазина за обувки,която ме беше поканила на партито.

“Ей сълзинйо, много се радвам, че дойде”, каза тя и без да чака покана обви с две ръце главата ми и седна в скута ми с лице към мен. Погледна ме дръзко в очите. Ухаеше на непозната за мен миризма. Усетих нотка от портокал. Езикът и’ потърси моя и го откри. Бях чул, че при бразилците момче и момиче преди да започнат да се опознават, се целували, за да видят, изобщо, дали има смисъл да продължат комуникацията. 

Знаех, че  местните не се церемонят, когато харесат някой мъж, но нито бях свикнал на такива атаки, нито бях подготвен. Въпреки това приех действителността такава, каквато е и се опитах да се отпусна и насладя на момента. Алкохолът беше вече замаял главата ми. Лекият бриз от океана галеше косите ми. Ритъмът на самбата и плътният женски глас, който пееше се примесваше  с ловките движения на езика и’. Ръцете и’ първо милваха косите ми, после се спуснаха ловко надолу под бялата ми ленена ризка и почнаха да опипват гърдите ми. Връщане назад нямаше.

“Tudo mundo quiere quarinio!” казваха бразилците и аз не правих изключение. Имаше само един проблем. Не бях подготвен за такова развитие и нямах презервативи. А знаех,че в страна като Бразилия спинът вилнееше с пълна сила и не исках да рискувам живота си. Мисълта за последиците от едно такова развитие ме стреснаха и накараха да се опомня.

“Всяко удоволствие се заплаща скъпо”, отекнаха думите на майка ми програмирани дълбоко в моята глава още от детските ми години в България. Опитах се да се отдръпна, но тя не ми разреши. Стисна ме здраво между мускулестите си бедра. Явно нямаше намерение да спира. Почувствах се като гълъб попаднал в лапите на котка, която не му позволяваше да излети.  Това ме изплаши още повече.

“Desculpa-toilet-WC?”, опитах се да измисля нещо и я изместих с ръце настрана. Номерът с голямата нужда действаше навсякъде по света. Един път излезнал от обсега и’, се измъкнах незабелязано под прикритието на ноща към моята квартира. 

“Хайде бе?! Отказал си се от момичето по такъв груб начин. Трябваше да и’ обясниш! Със сигурност щеше да се намери решение. Бразилците винаги намират решение”, усмихна се Ванката и надигна шишето с бирата.

“Прав си, ама бях супер уморен от пътя, а и алкохолът ме беше замаял и тогава се почувствах така, че не ми се обясняваше…”, започнах да се оправдавам аз.

 

“Честно ти казвам. Наистина имах нужда от сън след няколко безсънни нощи карнавал в Салвадор.”, опитах се да му доизясня причините, породили тази моя реакция. В интерес на истината още по време на карнавала бях изпитал редици атаки от бразилки по време на шествието, които се хвърляха да ме целуват и такъв тип поведение не ме изненадваше чак толкова.

“И после?”, попита Ванката.

“Какво после?”

“Какво стана след това?”

“Ааа, за Транкозо ли имаш впредвид?! Наспах се като пич и на  другия ден си взех от пазара една едра зряла папая и се запътих към плажа. Слънцето печеше яко. Небето беше кристално синьо. Френският сърфист се зададе насреща ми. Спомням си го сякаш беше вчера. Носеше бял потник и бели бански бермуди с изрисувани цветя по тях.”

“Къде изчезна снощи бе, брато?,попита ме той и точно преди да започна да му се обяснявам, започна да ме налага вербално:

“Да знаеш,че за една бразилка няма нищо по-обидно някой да отхвърли предложението и’ за секс! Да знаеш, че из селото ти се разнесе бързо славата,че си падаш по мъже!”  Гласът му беше леко дрезгав и очите му изглеждаха леко зачервени и уморени от предишната нощ.

“То и за един мъж подобна реакция от страна на жена би го засегнала, ама бях скапан, малко бързо ми дойде всичко, а и нямах капут с мен”, скалъпих набързо оправданието.

“Това да ти е проблема!”, ухили се той до уши.

“Трябваше да попиташ! Ха ха!  Цял шкаф имам пълен. Ха ха ха! Тука без тях си загубен”, смееше се на висок глас клатейки глава.

“Купи и’ нещо и иди в магазина да и се извиниш и после да компенсираш създаденото неудобство, захили се лукаво, бръкна в джоба си и ми подаде един презерватив. 

“И?”, попита заинтригуван Ванката.

“Така и сторих…”

“Ха ха и как ти се струва България на този фон?”, усмихна се моят приятел и зъбите му блеснаха.

“Порка мизерия! Казвам ти честно братле, няма флирт в тая страна! Не знам, дали на мен не ми връзват като типаж или вид енергия българките, ама дори нормален контакт с очи няма. Сякаш хората не се гледат, а само с телефоните са заети. Точно съзреш някоя хубавица искаш да я погалиш с поглед и тя, ако изобщо те забележи, бързо обръща поглед в друга посока и е голяма рядкост някоя да те погледне обратно!”, оплаквах му се аз.

“А говорят, че в България както и в Бразилия жените били повече от мъжете!”

“Ето виждаш ли още една прилика между България и Бразилия!”, грейна лицето на Ванката, което вече леко се беше зачервило от смесицата от изпитите бири и напичащото слънце.

”По всяка вероятност девойките ги хваща страх, осещайки погледа ти така сякаш не ги галиш с него, а ги събличаш!”, бъзикаше се той и се кикотеше тихо.

“Всъщност случи ми се миналата седмица нещо, което си струва да ти разкажа. В живота сякаш има такава закономерност, че когато си сигурен, че си научил или изградил някакво твърдо мнение по даден въпрос, той ти показва, че не знаеш нищо!”, клатех и аз с усмивка глава.

“Да, нали си чувал за поговорката да внимаваш, какво си пожелаваш,за да не съжaляваш после,като се изпълни!”

“Вече ти споменах, че си изградил като навик да ходя в обедната почивка на йога. Посещавам един център на Витошка, на 5 минути от тука и харесвам класа на един учител, при който успявам не само да разтегна тялото, но и да разведря духа си. Все пуска някоя друга смешка от рода на:

“Като въртим крака на ляво се чувстваме добре, а като го въртим на дясно се чувстваме още по-добре!”

“И?”,попита нетърпеливо Ванката.

“Студиото е на два етажа и входа му минава пред една пицария. На първия зад едно бюро седи често една добре гримирана лелка пред компютъра и регистрира желаещите да практикуват. Ходих там вече от няколко месеца и тя визуално със сигурност ме познаваше. Въпреки това винаги искаше да и’ показвам личната си карта.

“Днес занятието няма да се състои!”, ми каза тя онзи ден.

“Жалко! Значи напразно бих толкова път. На интернет страницата нямаше предизвестие!”

“Учителят преди 30 минути се обади, че не няма да може да дойде”

“Има ли някой друг клас, където мога да се включа?”

“Да, след 5 минути започва.”

“Какъв?”

“Йога пилатес”

“Ще го пробвам”

Студиото имаше две зали на първия и две на втория. Качих се на втория етаж. Влезнах в мъжката съблекалня. По стените висяха красиви картини символизиращи различни чакри  на човешкото тяло и цитати от рода на:

 “В най-дълбоката зима осъзнах, че в мен цари вечно лято”

Трябваше да побързам, зашото урокът вече започваше. Преоблякох се, ускорих крачка към залата, където щеше да се проведе занятието. Отворих бяло боядисана дървена врата, след което пред мен се откри друг свят. 

“Да не си влезнал в друго измерение?!”, избъзика ме Ванката.

“Нещо такова! Първо ме обля светлината, която струеше обилно през големите прозорци. Пред мен стояха oколо 40 жени на различна възраст, които  ме гледаха с изненада примесена с очакване. Направих се, че не забелязвам втренчените им погледи. Те бяха опънали постелките си в две редици от двете страни на залата. Видях, че има едно място в самия край, но трябваше да мина между тях. 

“Какво пък? Ще се справя и с това предизвикателство!”, опитах се мислено да се окуража. Засилих стъпка и бързо достигнах мястото в ъгъла накрая на залата. То беше идеално, за да не бъда в центъра на тяхното внимание. Бързо прострях постелката. Легнах на нея и започнах да се разтягам. Не исках да се набивам на очи излишно, но ми беше ясно, че съм избрал грешния клас. От друга страна нямаше връщане назад. 

“Какво пък? Пилатес и йога са съвместими! И без това досега само се вайкаше, че българските жени не ти обръщали никакво внимание. Време беше да се убедиш в противоположното!”,  коментираше Ванката.

“Учителката, красива жена на около 35  влезна в залата и ни поздрави. Ако беше с 15 килограма по-слаба, можеше да си изкарва хляба като моделка. Имаше живи светли очи. От разстояние не можех да преценя, дали бяха зелени или сини. Дълга до раменете светло кестенява коса се спускаше назад по гърба и’ и подчертаваше продълговата лисича муцунка с леко вирнато нагоре носле. Носеше леопардов клин и черна памучна тениска, която и’ беше с няколко номера по-голяма и покриваше изцяло дупето и’.

Тя включи телефона си в един контакт да се зарежда и пусна бразилска музика. В главата ми навлезнаха купища картини,, спомени и миризми, които ме свързваха с пътуването ми там. Опитах се да затворя очи и да се концентрирам върху гласа на инструкторката и не можех да повярвам на първите думи, които тя изрече високо, мелодично и ясно:

“Днееес наш гост е един прекрааасен мъж! Неееека да го поздравим с аплодисменти!”

В залата се разнесоха бурни ръкопляскания и одобрителни възгласи. Ставаше дума за мен. Опитах се да запазя самообладание, но такава вълна от женска енергия, която заля тялото ми, в досегашния си живот в БГ не бях срещал. Усетих, че се изчервявам. Отдавна не ми се беше случвало. Усмихнах се и затворих очи, за да се насладя на това интересно и ново за мен изживяване.Урокът започна. Концентрирах се върху правилното изпълнение на отделните упражнения, които се редяха бързо едно след друго заедно в парчетата. Инструкторката показваше преди всяко, как да се изпълни правилно и се разхождаше между двата реда, които бяхме образували от двете страни на залата. Повечето от упражненията имаха за цел да допринесат за стегнато дупе, но какво пък. То беше необходимо и за всеки мъж.

“Всееееки от вас ще намери до постелката си по едноооо блокчеее”,

мелодичният глас на инструкторка се преплиташе с лекия ритъм на музиката и ми действаше успокояващо.

“Ще ви помооооля като легнете, да слоооожите това блокче на височината, на която носите сутиеееена си!”

“Сигурен съм, че момчето няма да се справи с тези указания”, изкикоти се една силно гримирана дама, която стоеше точно до мен. Силният и´парфюм ухаещ на виолетки вече ми беше направил впечатление и се стараех с все сила да се абстрахирам от него.

“Тооооой 100% знае, къде еееее това мястооо”, изкоментира инструкторката и в залата се разнесе отново кикот. През целия урок  не ме остави на мира и ме взимаше на подбив. 

“Харесала те е! Да знаеш!”, каза Ванката.

“Жената си жена навсякъде по света”, опита се да обобщи случилото се. 

“На едни места показва повече от дълбините на своята същност, на други по-малко”, добавих с усмивка.

“Хайде да пием в чест на тънката линия?”, предложи той.

“Да, ама не с турско кафе”, отсекох и потърсих с поглед келнерката.