VESO PORTARSKY

 Щастливият край на т айландския масаж Беше един от онези мрачни, сиви, ветровити и дъждовни дни в края на октомври, през които беше най-добре да отидеш да релаксираш на някое хубаво СПА или да си останеш в топлото легло с хубава книжка или красива приятелка. За зла участ аз обаче трябваше да работя. Вече близо година бях назначен в една агенция за пласмент на спортни продукти и ходех всеки Божи ден със свит стомах в офиса. Не че работата беше лоша, ама имаше един колега, който ми правеше живота черен. Голям майстор на интригите беше това момче и на туй отгоре - дясна ръка на шефа. Деликатна ситуация, от която друг изход освен уволнение не се виждаше. Ако не можеш да победиш врага си, опитай се да го прегърнеш, гласеше една древна азиатска пословица, ама при самата мисъл да се мазня на тоя нещастник ми прилошаваше. Тялото ми също се бунтуваше. Чувствах се схванат и изтощен. Когато дойде време за обедна почивка се опитах да си припомня положителната страна на живота. Някъде там, за...

A lesson in Russian at Zurich Airport I was sitting on a plane from Moscow to Zurich. The flight attendants of Swiss Air had an average age of about fifty. Perhaps it was the airline’s policy not to hire younger women, so as not to confuse the male passengers. After Moscow, Zurich felt like a village. Few cities could be so different. The rich in Moscow showed how rich they were: limousines, fur coats, and private clubs shaped the city. At the same time, the poor rummaged through trash bins, looking for leftovers. Millions of people were on the move day and night. They lived every day as if it were the last day of their lives. In contrast to Moscow, people in Zurich lived as if they would remain on this earth forever. The pace of life there was reduced to a minimum. Everything was clean and polished. After 10 p.m. on weekdays, the city felt deserted. The Swiss disliked being disturbed and reacted with fear and skepticism to anything foreign that crossed their path. After all, with i...

  Как да привлечеш вниманието на децата като Дядо Коледа Детската градина се намираше в Щеглиц - буржоазен квартал в западната част на Берлин. Мислех, че ще бъде поредното скучно събитие. Представях си как послушни деца с ъс сити лица приемат своите многобройни, големи подаръци, докато тат ковците , ма йките , баби те и дядовци те ръкопляскат и усърдно заснемат всичко с телефоните си. Предположението ми беше грешно . Животът винаги носе ше изненади. Сградата наистина не беше далеч от централната търговската улица на квартала на име Шлосщрасе, но също така можеше спокойно да бъде разположена и в някоя от по-бедни те квартали на града. Сив панелен блок с малка градинка отпред, отделена от шумния тротоар с габионна ограда. Б еше вече тъмно, к огато влязох в двора в пет следобед , Въздухът беше толкова хладен, че пара излизаше от устата м и . Входната врата беше отворена. Включих осветлението. Имаше една крушка, която хвърляше достатъчна светлина, за да може човек да...

Българският а кцент на Дядо Коледа Костюмът на Дядо Коледа лежеше вече няколко години в мазето и го изваждах само за Бъдни вечер, за да зарадвам племенницата си. Тя беше станала на 9 и в красивата й главичка вече се беше породило известно съмнение дали наистина съм истинският Дядо Коледа. Страхувах се, че ще ме разпознае. Понякога забравяме колко умни са децата и каква силна интуиция имат. Затова се качвах на терасата, махах й през стъклото, оставях чувала с подаръци там и изчезвах в нощта, без да влизам или говоря с нея. Тя се държеше с две ръце за крака на един метър пo- високия си татко и ме посрещаше и изпращаше със светещи очички. Преди няколко дни случайно срещнах немски приятел от студентските години. Той ми разказа, че все още ходи по семействата да раздава подаръци като Дядо Коледа. Поръчките вече не се правели от университета, а чрез частна агенция. „ Те спешно търсят нови Дядо Мразовци!“, добави той и ми написа телефонния номер на организацията на едно листче. Обсъдих...

  Heartfelt Wishes for Christmas It was Christmastime. I was supposed to work as a Santa Claus. This was no joke, but a completely professional job organized by the student employment agency at my university. Everyone who wanted to work as a Santa Claus had to attend a training session. During that training we learned the “no-go’s.” For example, the following situation: “Where do you come from, dear Santa Claus?” a child asks a Black Santa. “From Mozambique,” he replies. Each of us received a list with 16 families. We had 20 to 30 minutes per family to give presents to the children. We were not allowed to accept invitations for drinks; otherwise, we would end up drunk and wouldn’t seem authentic as Santa Claus. We had to visit the addresses beforehand to see how far apart they were. Anyone who had a car could also bring along an angel and earn double. I liked this job. Once a year in Germany, I could experience the feeling of being important. Once a year I felt accepted and un...