Унгарски танци на Тенерифа

Унгарски танци на Тенерифа

Бях чел в една книга на Петър Дънов, че най-силната енергия човек може да приеме от природата на изгрев и на залез слънце. Ако силата на жизнената енергия определя качеството на човешкия живот, то тогава излиза, че колкото повече изгреви и залези си изживял, то токова повече и по-добре си могъл да живееш. В този разказ става дума за едно място, където можех да изживея 21 поредни изгрева, един от друг по-красиви и същевремено да се сблъскам с една от най-изтънчените форми на криминална енергия в моя досегашен 48 годишен живот.

Беше зима. Германия я тресеше ковидната треска. Политиците въвеждаха ограничение след ограничение. Вестниците се надпреварваха да те информират колко хора са умрели и колко са на път да пукнат. Детската градина, където ходеше сина ми, ту я затваряха, ту я отваряха. С други думи беше дошо време да се бяга. Най-добре, ако човек можеше да се изнесе на топло. Дебнех по интерета офертите на авиокомпанийте и през черния петък изскочи този полет за Тенерифа. Отиване и връщане за 300 камъка. Купом с един 23 кг черен куфар, 68 кг датска жена ми и 25кг палаво хлапе. Купих го без много да му мисля.

 

Беше точно преди Коледа, пиков сезон, и се оказа трудно да намеря квартира. Гледах по различните интернетни платформи, писах по разни форуми свързани с острова във Фейса, но нямаше видим резултат. Цените бяха зверски надути, Местата бяха ограничени и трябваше да чакам съдбата да ми поднесе подарък. Както казваха немците, късметът не е птица, която от сама ще кацне на рамото ти. Заради това започнах да разпитвам на ляво и на дясно и ето, че птичката изскочи от близко до квартирата ми в Берлин дърво. Унгарската ми съседка, с чиято дъщеря синът ми заедно ходеше на детска градина, ми каза:

„Ще тe свържа с Ерика. Тя е унгарка и живее от доста години на Тенерифе. Знам, че има няколко апартамента там в един затворен комплекс в южната част на острова и самата аз съм била нейн гост преди повече десетина години.“

Контактът стана бързо. Ерика не говореше добре английски, но google translate вършеше работа, а и снимките огтоваряха на нашите представи: Спалня, обща стая с диван, тераса, плувен басейн в комплекса и локация в южната част на острова, където цяла година температурите бяха над 20 граддуса, а слънцето си беше даденост. От балкона се виждаха красиви бели къщички обградени с китни палми. Мястото се казваше Голф де Сур и както гласеше името му беше известно с красивите си голф игрищата.

„Правиш ли още секс или си започнал да играеш голф?“, бях чул някой да пита и споделях логиката на думите му. Помислих се, че ставаше дума за баровски курорт с много дъртаци или по-меко казано хора в напреднала възраст, които се бяха отдали на тази игра. Да вкарваш малки бели топки в изровени в земята дупки по просторни поляни с късо постригана трева не ми беше по вкуса, но както казваха братушките на вкус и цвет товарища нет. Какво пък?

Голф играта беше скъпо хоби и хората, които можеха да си го позволят, спадаха към заможните. В крайна сметка на нас ни трябваха спокойствие и слънце, а току виж съм завързал някой полезен контакт. С жената мислехме да работим на половин работен ден, а другата половина да се наслаждаваме с детето ни на слънцето отпускайки около басейна или на плажа. И двамата можехме да си изпълняваме професионалните задължения по интернет, което ни даваше тази свобода на действие.

Цената, която унгарката искаше, беше солена, но трябваше да сме благодарни, че изобщо можехме да намерим нещо. За 3 седмици престой цакаше 1.200 евра в кеш плус 1000 евра депозит, който според думите и´щеше да ни бъде върнат, ако не сме повредили нещо. Не бях свикнал да плащам такива суми като депозит и я попитах, дали е съгласна на 6 стотака, но тя беше твърда в позицията си. От снимката и´на профила във фейсбук ме гледаше жена на около 45 с изрусена коса и тъмни очи. Сред унгарките имаше много красиви жени. Болшинството бяха с катранено черни коси и тъмни очи, от които можеха да излизат мълни. Между тях както в България имаше достойни представителки на славянкото племе с руси коси и сини очи. Езикът им беше странен и в цял свят само естонският приличаше на него. Чувах унгарски приятели да се майтапят, че по времето на преселението на народите по-умните от племето останали до Дунава в Средна Европа, а по-глупавите продължили да бъхтят към заснежения Север докато стигнали до Балтийско Море. Преди да тръгнем направихме видео разговор с Ерика. До нея седеше мъж на име Петър, който разбираше повече английски и превеждаше. Той имаше къса черна коса и изглеждаше с няколко години по-млад от нея. Може би беше съпруга и´.

„Радвам се да се запознаем макар и по интернет“, опитвах се да създам положителна атмосфера.

„Ние също“, отговори сухо тя. Беше облечена със светло лилава лятна рокля. Имаше дрезгав глас и не можех да видя добре контурите на лицето от камерата, но не можех да различа някаква форма на усмивка или друг тип емоция. Със сигурност такъв тип разговори бяха част от занаята и´и не представляваха голям интерес за нея.

„Ние, много се радваме да бъдем Ваши гости“, продължих моята линия. Все пак да се създаде добро първо впечатление с наемодателя ни беше важна задача, от която доста зависеше качеството на престоя ни.

„Имате късмет, че в последния момент едно семейство отмени резервацията си и апартаментът се освободи!“, отсече тя.

„Супер, както Ви писах, ние можем да работим и от дистанция и искаме да се махнем от сивия Берлин. Само добър интернет ни трябва и плаж, на който, докато единият от нас работи, другият да играе с детето.“

„Плажът е на 10 мин пеша, но има доста камъни“, каза жената. Мъжът превеждаше. Той беше с черна памучна тениска, от която проличаваха стегнатите му мускули.

„А басейна?“ попитах аз.

„Има басейн както за деца така и за възрастни, както и спасител!“, обясни тя. Говореше леко раздразнено сякаш нямаше излишно време за празни приказки.

„Има ли проблем с емигрантите?“, попитах. Видях на картата, че Тенерифа се намираше не далеч от Западна Сахара.

„Не, няма. Като цяло криминалноста не е проблем. Комплексът се охранява денонощно.“

„Искате ли да Ви преведа част от парите предварително по банков път?“

„Не, ще донесете 1.500 евра за наем и 1.000 евра депозит като дойдете в кеш!“

„Договрихме се за 1.200“, поправих я аз.

Те запознаха да говорят около минута нещо на унгарски, сякаш обсъждаха, дали да се пазарят.

„Добре, 1.200 евра наем и 1000 депозит!“, отсече тя.

„А как да се предвижим най-добре от летището до квартирата?“

„Няма проблем. Роза ще Ви чака. На нея дайте парите“.

„Вие няма ли да сте там? Ще се радвам да се запознаем“, опитах се да завърша разговора в приятелско настроение.

„Ние заминаваме за празниците за Будапеща. Ако Ви трябва кола Роза може да Ви предостави моята за 25 евра на ден, като можете да е наемете минимум за седмица.

„А да идем до града да си напазаруваме само, може ли с нея?“

„Не!“

На летището в Тенерифа Юг ни чакаше ниска, дебела, набита унгарка на средна възраст на име Роза. Тя караше едно малко тъмно зелено старо Рено, което се оказа, че е колата на Ерика. Говореше няколко думи английски, а моят унгарски се ограничаваше до köszönöm, демек благодаря и Egészségedre, която беше тяхната дума за наздраве. Роза ни натовари набързо заедно с куфарите и тръгнахме. Тя се ядосваше на всеки, който имаше дързоста да се изпречи по пътя и´.Ако нямаше друга кола, на която да си го изкара, тя псуваше здраво на испански бричката на Ерика. Скоростите трудно се превключваха и Роза редеше една след друга разни фрази и глатеше гневно глава. Не беше приятно да седиш до недоволна дебела жена, която на туй отгоре мирише на пот. Отворих прозорецa и се опитах да се съсредоточа върху красотата на острова. Това беше моето второто идване тук. Първото беше преди десетина години. Тогава обикалях канарските острови и Тенерифа ми беше любимия. В рамките на 70 километра на него се простираха корено различни климатични зони. Преди обед човек можеше да кара ски по склоновете на вулкана Тейде, който със своите 3.500 метра беше и най-високия връх в цяла Испания, а следобед можеш да поплуваш в солените води на Атлантика и да се излежаваш по черните образувани от лавата пясъчни или каменни плажове. А когато да погледнеш небето през ноща, човек можеше да затаиш дъх от звезднте форми, които се виждаха дори с просто око. Не случайно Александър фон Хумболд, когато обикалял и изследвал флората и фауната по целия свят, се спрял точно на този остров, за да проучва звездите. Разликата обаче от моето идване преди 10 години и сега беше, че този път не бях с лека раница на гърба и не спях при различни хора без да плащам наем по схемата на coachsurfing, а в компанията на жена и дете и имах уредена квартира. При всички положения щях да изживея това красиво място по нов начин. Питах се, дали ще успея да си отпусна душата. Много важно условие за това беше удобството на жилището, особено за жена ми. „Happy wife-happy life“, бяха казали познавачите на семейния живот и имаха право. Роза паркира след десетина минути каране бричката до една панелка и обяви тържествено:

„Стигнахме!“

Сградата беше боядисана в светло зелено и имаше 5 етажа. Приличаше ми на почивните странции, по които ходихме един път годишно с нашите по времето на Соца на нашето Черноморие. Строена някъде около преди 4 десетилетия, тя беше далече от белите китни къщички, които ни гледаха от снимките, с които Ерика ни беше зарибила. Роза метна по две от чантите и ни поведе нагоре. Беше яка като бик и вървеше като състезателка по тежка категория класическа борба. Минахме през фойето, което се състоеше от една стара червена телефона будка от тия, които бяха станали навремето символ за Англия в чужбина, но развитието на мобилните телефони отдавна бяха изпратили в пенсия. До нея имаше два рафта с книги, които отпускари бяха оставили, а в центъра едно малко занемарено фонтанче, което не даваше признак на живот. Едва се побрахме с Роза в малък асансьор , който спря на 4-ия етаж. Коридорът беше дълъг и мрачен. Спряхме пред една боядисано в кафяво врата, на която беше окачен дядо Мраз като коледна украса и влезнахме. Питах се, дали ние не бяхме Дядо Мраз с кинтите, които им давахме за това място. От вътре апартаментът изглеждаше добре и снимките бяха правени скоро с единствената подробност, че ставаше въпрос за едностайно, а не за двустайно жилище, както изглеждаше на снимките. Ако бях сам, сигурно, щях да го направя на въпрос и да се пазаря или изнеса, но като погледнах жена ми, тя кимна одобрително и аз си замълчах. Броих парите на Роза и тя извади кочан с фактури, написа на тях сумите, даде ми две копия и тръгна.

„Чакай те!“, провикнах се след нея.

„Няма интернет!“

„Ходете да говорите с рецепцията на комплекса!“, отвърна тя на испански.

Оставихме мълчеливо куфара и излезнахме на терасата. Гледката беше фантастична. Китни бели къщички с високи палмови дървета и хоризонт с безкрайния Атлантически океан.

„Ще издържим 3 седмици тука, нали?“, попитах жена ми.

„Ще трябва да издържим“, усмихна ми се тя и ме целуна.

Точно в този момент над главите ни прелетя огромен самолет. Разбрахме, че сме на линията на кацащите на летището самолети и само на няколко километра въздушна линия от него.

„Поне за детето ще бъде забавно“, опитах се да видя положителната страна на медала. Тя не каза нищо и влезна.

Набутахме се здраво, си помислих и тръгнах да търся рецепцията. Спуснах се по стълбите, за да видя, какво става по етажите. Картината беше мизерна. Имаше оставени мръсни матраци и стари хладилници. В няколко от апартаментите се извършваха още ремонти. Във фойето се спрях на книгите. Може пък да намеря нещо, което да ми вдъхне надежда, че в комлекса ще срещна интересни хора. Вкусът към книгите за мен винаги бяха индикатор за нивото на читателите. Уви. Психотрилъри се редуваха с любовни романи с кичозни корици. 99% бяха на английски. За да стигна до рецепцията трябваше да мина през вътрешния двор, където на пространство от четвърт футболно игрище бяха разположени голям и малък плувен басейн. И двата имаха формата на бъбрек. Стори ми се странно, че въпреки, че беше слънчево и температурата на въздуха надхвърляше 20 градуса, никой не плуваше вътре. Приближих се и, когато пипнах водата разбрах, каква е причината. Водата не се отопляваше и беше ледено студена. Съзрях човек, облечен в червена тениска и седящ на бял пластмасов стол в сянката на сградата. Беше чичка около педесетака с къса побеляла коса. Приближих се. Той си гледаше телефона. На фанелката му пишеше с големи букви LIFEGARD. Явно беше спасителят, който убиваше времето, защото нямаше кого да спасява.

„Добър ден! Говорите ли английски?“

„Малко“

„Не се ли отоплява водата?“

„Не“

„А на детския?“ посочих с пръст към малкия басейн и с надежда в гласа.

„Също не“

„Къде се намира рецепцията?“

„Там, но там не работи никой“

В гласа му почувствах незеинтересованост и резигнация.

„Порка мизерия?“, обърнах го на италиански.

Той вдигна глава и кимна с леко ехидна усмивка.

По пътя обратно заобиколих от другата страна, за да огледам комплекса. Той носеше името Грин парк, но освен бледозеленият цвят на сградата нищо друго не ми приличаше на парк. Със сигурност преди 30-40 години може би изглеждаше представително, но сега от него се чувстваше само духа на времето. Запустяли магазини се редуваха с малки капанчета. Пред някои от тях седяха английски пенсионери, които като наденици се печаха белите кожи и се наливаха със студена биричка. Имаше един полупразен супермаркт и ирландска кръчма, пред която на голям плакат бяха написани мачовете на английската лига, които можеха да се гледат. Бях чул, че островът бил разделен на британски пенсионери в южната му част и немски в северната. На Север вегетацията беше по-силно изразена. Швабите обичаха зеленината, а англичните си падаха повече по плажа. Няколко века след като испанците бяха колонизирали сума ти свят заедно с канарските острови, сега английските и немски пенсий им го връщаха тъпкано. По пътя обратно едно дребно момиче със стегнато тяло и куче от порода Хаски ми хвана око. Носеше къса прилепнала по тялото бяла рокличка с шарени цветенца и имаше дълга къдрава коса. Нещо азиатско, нещо екзотично в излъчването на това нежно създание допринасяше към сексепила, който носеше със себе си.

„Хубаво е, че има и изключения“, си помислих и влезнах да докладвам положението.

Вече така или иначе бяхме платили. Тъй че трябваше да извлечем оптималното от времето, което трябваше да прекараме тук, беше извода след краткото събрание на семейния съвет. Огледахме апартамента и открихме, че на печката имаше пукнатина на котлона, една лампа на балкона беше счупена, а от бутона, който трябваше да се натисне след ходене до таолетнатата също беше останала само малка част. Снимахме и изпратихме снимките на Ерика.

Слава Богу детето ни имаше дълбок и здрав сън, а ние си носихме тапи за уши. Така че с или без самолети щяхме да преживеем и това чудо. Прелитащите Боингове и Еърбуси не бяха обаче единственото, което нарушаваше спокойствието ни. Шумът на бормашини от ремонти в другите апартаменти след десет часа вечерта се примесваше с караоке от ирландската кръчма всяка вечер. Английските пенси се деряха с цели гърла на песните на Фреди Меркюри, сякаш осъзнали, че малко им остава на Земята и трябва да го изживеят като за последно. Черешката на върха на тортата се поставяше обаче малко по-късно всяка вечер от съседната стая. Тогава започваше едно стенене, което и при гледане на порно филми не бях чувал. Гласът беше женски, мощен и плътен и кънтеше в нашия апартамент така сякаш кулминацийте се редяха една след друга.

„Това ми действа като афродизиак“, споделих с жена ми.

„Ще те видим“, отвърна тя с лека усмивка. Жена ми беше достойна представителка на скандинавката школа и трудно можеше да я впечатли човек, а дори да го стореше, не се издаваше така лесно.

На другия ден започнаха да асфалтират улицата около комплекса. Дойдоха камйони, валяци и започваха работа в ранни зори до залез слънце. Шумът беше непоносим, а вече не можехме и да отворим вратата на терасата, за да не влезе пушекът у дома. След два дена и това чудо мина. Оплаках се на Ерика и тя обеща компенсация с 200 евра, ако останем. Повярвахме. Дните като цяло минаваха бързо. Работихме на половин работен ден и се редувахме, кой ще гледа малкия. Сутрин си пиехме кафето на едно от капанчетата, което се владееше от италианец и спекулирахме, коя от минаващите двойки се грижат за оригиналното нощно узвучаване на нашия престой. След няколко дни видях Хаскито да е оставено пред вратата на съседите и разбрах, от къде идват тези звуци. Точно тогава собственичката излезна да го разходи.

„Здрасти, как се казва?“, посочих към кучето.

Най-неангажиращия начин да заговориш някоя мадама е да я питаш първо за името на кучето и´преди да научиш нейното.

„Пепи“, отвърна тя. Имаше плътен глас несъответстващ на малкото и´ тяло.

„Ние сме твоите съседи“, посочих с пръст към нашата врата.

„Здрасти“, каза хладно тя.

„От къде идваш?“

„От Италия. Работих като стюардеса и сега искам да си купя жилище на острова.“

„Добре си решила“

„Вие колко плащате за тази дупка? На мен ми взимат по 5 стотака на месец!“, каза тя. Кучето се приближи и ме лизна по ръката.

„При нас наемът е почти три пъти повече“, отговорих.

„Чао!“, завърши тя разговора и тръгна. Носеше същата прилепнала по тялото и´ рокля, с която беше облечена, когато я видях за първи път и въртеше малкото си дупе както подобаваше. Влезнах и разказах за срещата на жена ми.

„С малкия си ръст едва ли е стюардеса. По-скоро ми се струва проститутка“, предположи тя.

„Ти пък, това, че прави секс всяка вечер и така силно се изразява по време на акт не значи непремено, че е проститутка. Може би просто да се кефи момичето“, защитих я аз.

След седмица протести от наша страна Роза донесе един стар мобилен телефон с испанска карта на него и каза, че можем да го използваме като хот спот за интернет. Не дойде сама, а с внучето си и малко куче. Мислех си, че ще мога да ги сприятеля с нашия, но тя веднага затвори момченцето на балкона заедно с кучето, а самата огледа със строг поглед апарамента и каза:

„Reloj?“

„Моля?“

„Reеееloj?“, повтори тя заплашително и посочи към стената.

Тогава ми светна, че бях свалил висящия часовник и скрил в един от шкафовете, защото прекалено силно тиктакаше.

„No problems“, успокоих я и показах с ръка шкафа.

„Тик Так Тик Так“, обясних с възможно опростен език, че ми пречи да спя.

Сетих се за вица, когато един нашенец влиза в един немски магазин и казва на продавачката:

„Бихте ли ми казали, колко струва това одеало?“

Момичето отвръща на немски:

„Wie bitte?“

А нашенецът не се предава, а повтаря бавно на български:

„жълтотооо о д е а л о“

Продавачката го пита пак немски да обясни, какво иска, а той с

по-висок глас и още по-натъртено заявява:

„Ж Ъ Л Т О ТО ОДЕАЛОOOOOO“

Исках да го избия на майтап, но усещах, как без да познавам тази жена, ми вдъхваше с присъствието си страх. За това, когато поиска 10 евра за това, че ни е донесла телефона като услуга, бръкнах в джоба и дадох без да се обяснявам. Роза не беше човек, с който исках да се карам. Тя изглеждаше дясната ръка на собственичката, която не само се грижеше за чистотата и посрещането и изпращане на гостите, но също имаше власта да разполага с големия депозит и трябваше да съм максимално внимателен, ако исках да си получа хилядарката обратно.

Вечерта, когато Роза си отиде, някъде към 22 часа на вратата се почука тихо и жена ми отвори.

„Мога ли да говоря с Вашия съпруг?“, чух плътният глас на момичето от съседната стая да казва.

За каква ли работа ме търси, си помислих и се приближих към вратата. Жена ми още мислеше, че момичето упражнява най-стария занаят и я видях, че се отдръпна деликатно няколко метра, но остана в обсега на думите. Току виж ми е предложила услугите си.

„Може ли да ми услужите с една хавлиена кърпа, защото нямам пералня, а всички са ми мръсни“, попита момичето и ме погледна с големите си дръпнати тъмни очи. Носеше тясна тениска така, че да притискат и излагат на показ голяма част от малките и´гърди.

„Имаме ли вповече хавлиени кърпи?“, препратих въпроса към директора на семейния съвет.

„Не, но можем да дадем чаршаф“

„Чаршаф върши ли работа?“, попитах обратно.

Тя поклати недоволно с ръка, сякаш беше свикнала да получава това, което иска, но взе чаршафа и без да каже дори едно благодаря си влезе в стаята. От тогава през вечер чукаше на вратата да иска нещо. Прохусмукачка, шампоан или прах за пране. Все нещо липсваше при това девойче, но проблемът беше, че не го връщаше, а трябваше да я гоним, за да ни го даде обратно и го правеше с видимо нежелание. Предположението, че е проститутка, се измести от презумцията, че взима дрога, защото погледът и´беше почти винаги замъглен и в нея липсваше някаква деликатност и усещане, че може да смущава хората около нея. Явно гаджето и´вече не идваше на гости, а тя ходеше при него, защото стененето около полунощ, се замести от скимтенето на кучето Пепи, което тя оставяше само. Спокойствие на това място нямаше. Мощния шум от моторите на самолети прелитащи над главата ни се преплиташе с пияните гласове на английските пенсии и скимтенето на псето от съседната стая. Поне бормашините от долните етажи бяха спряли за малко и ремонтът на улицата беше приключил.

Чаках с облекчение да дойде последната нощ, преди да си тръгнем. Беше 6 сутринта, когато на вратата ни пак се почука. На Канарите през зимата слънцето изгряваше в 7,50 и още спяхме дълбоко.

„Не отваряй“, посъветвах жената.

След това чукането се повтори и беше малко по-настойчиво.

„Не отваряй“, повторих, но при третото почукване тя стана и отвори.

„Видях, че имат хотспот на интернет. Можете ли да ми го дадете?“, чух девойчето да пита.

„6 сутрин е и още спим“, отговори жена ми с неразбиране в гласа.

„Ама нали ще тръгвате днес и няма да ви трябва повече...“

„Съжалявам, не можем да Ви помогнем“, чух жената да казва, преди да затвори вратата.

„Казах ти да не отваряш“

„Мислех, че може нещо да се е случило“

В идния половин час слушахме да тропа на вратите на съседите и да търси интернет, защото имала да провежда важен телефонен разговор свързан с работатата и´. Синът ни се събуди в 8. В 11 часа Роза дойде, за да и´ предадем апартамента. Носеше черен адидас анцуг, което ми даваше предчувствието, че вече е загряла за спаринг. Слънцето вече напичаше и бяхме отворили широко вратата на терасата. Жената беше стегнала помещението и даже нямаше нужда от почистване. Спалното бельо се въртеше в пералнята. Подът блестеше, след като го бе минала с влажен парцал. С три думи образцово подържан дом. Дори часовникът си тиктакаше обратно на стената, сякаш никога не беше свалян от там. Роза се въртя, гледа и озърта и когато вече си помислих, че не може да намери никаква неточност, тя с невинна физиономия обърна един от кухненските столове с краката нагоре и като вдигна тапицерията му каза:

„А това какво е?“

„Явно тапицерията на стола се отлепила“, отговорих.

„Ама това беше така и преди да дойдем“, се намеси жена ми и когато разбра, че Роза не може да я разбере, започна да си служи с международни думи от немския:

„КАПУТ КАПУТ!!!!“

Роза поклати отрицателно глава и обърна другия стол, който имаше същия проблем.

„Капут Капут?!?“, изсумтя тя.

Виждах накъде биеше. Искаше да си прибере депозита.

„Но депозит“, каза тя.

„Но депозит, Си Полиция!“, казах аз. Беше време да излизам на тепиха.

„Телефон Ерика!“, наредих с висок глас.

Роза се обади веднага. Ерика заедно с късо постригания мъж седяха сякаш очакваха разговора и след като изслушаха Роза казаха:

„Не сте ми пращали снимки със столовете, а ми пратихте снимки с другите нередности. Заради това мислим, че Ви сте го причинили и трябва да си платите.“

„Ще се обърна към полицията“, заплаших отново. Знаех, че едва ли можеше да има някакъв друг начин да се оправя в тази ситуация.

Жена ми се извини и се изнесе с детето казвайки:

„Оправи се бе да викаш полиция!“

Лесно е да се каже.

„Имам приятел адвокат и ше се обърна чрез него към полицията. Това е криминално!“, чух се да извиквам заканително. Пердето ми беше вече паднало. Идваше ми се да хвана дебелата за гушата и да си взема кинтите насила. Чух я да говори нещо на унгарски. След това с недоволна физиономия ми брои обратно депозита.

Взех и преброих внимателно банкнотите като ги гледах на светлина, дали имаха воден знак. Ръцете ми леко трепереха от възмущение. От тези можеше да се очакват и други врътки. На дансинга на мошениците нямаше правила за стъпките на танца. Те пускаха музиката и определяха ритъма. Прибрах парите в джоба си и станах. Време беше да се махам от тука.

На излизане си спомних,че първата жена в живота ми беше унгарка. Освен, че ме беше въвела в дълбините на женското тяло, тогава тя ми беше обяснила, че в националния химн на страната им се споменава, че Господ ги е наказал. Чудех се, ако един народ слуша през целия си живот, че Всевишният го наказва, дали не му се иска да си отмъсти на другите за неговата орисия. Това обаче не значеше, че аз трябваше да съм потърпевшия. Нарамих дисагите и се изнесох. Вървях с гордо изправена глава и усмивката на победител. Страно нещо беше човешката природа. Лъгаха ме, мачкаха ме, взеха ми куп пари, а фактът, че се измъкнах с целия депозит в джоба ми даваше усещането, че съм се справил отлично. Съвсем бях забравил, че Ерика беше обещала 200 евра като компенсация. Веднага, когато пристигнахме и´писах, ама отговор така и не дойде.

Със сигурност дансинга за унгарски танци на Тенерифа беше вече зает със следващата група туристи. Роза, Ерика и Петър продължаха да ги въртят, докато не им се замаят така главите, че не получат усещането, че Господ не само не ги е наказал, а ако успеят да се измъкнат от тяхната квртира в панелката невредими даже им е помогнал. В живота си досега бях срещал различни класи мошеници. Към тях спадаха български таксиметрови шофьори, които при качването на чуждестранни туристи в колата им обявяваха гордо на висок глас пред колегите си на стоянката:

„Гледайте само не теа как ще им отсека главите?!!“

Бях преживявал арабески, които с лекота можеха да ти продадат кокошката за камила, но за пръв път се сблъсквах с унгарските майстори на занаята, които не само, че те чарждваха три пъти повече за студио в панелка, като ти го продаваха за двустаен апартамент в луксозен комплекс, а на финала имееха да предизвикат у теб усещането на победител, че си успял да си отвоюваш 1000 евра депозит от мускулестата им представителката. Караха те изобщо да забравиш, както за обещани компенсации, така и че нито басейнът, нито интернетът са работили нормално. Да не говорим, че по време на престоя ти, са те накарали да се чувстваш сякаш си заспал пиян в ирландска кръчма с караоке музика, която се намира съвсем близко до летището и дори са възбудили у тебе сънища, в които си бил главен герой в порно сериял. За толкова много нови преживявания тези хора наистина си заслужаваха парите.

П.С. Минаха няколко седмици от случилото се на острова. Отдавна го бяхме напуснали, но прецакването още ми даваше мира. Усещането в мен беше сходно на това сякаш си вървя, а в обувката ми е влезнало малко камъче. Както уважаемият читател у нас знае, българинът го беше страх най-много от две неща:

Едното беше да не седи на течение, за да не настине и второто да не го минат. Може би това обясняваше трудноста, която срещнах да забравя, как ни въртяха при унгарските танци на Тенерифа. Консултирах се с приятел, който живееше на острова и той каза, че само ще си изгубя времето, ако тръгна да ги съдя, а да ги заплашвам с юридически стъпки, няма да донесе никакви резултати. Заради това прибегнах до друг вариант, който се използваше на длъж и на шир в нашата родина. Написах на унгарците четри изречения.

„Ние сме добри и порядъчни хора и се доверяваме на това, което другите ни обещават. Жалко, че злоупотребихте с това доверие. Ако до 24 часа на посочената сметка не бъдат преведени 600 евра, 200 като обещана компенсация и 400 за създадените неприятности, тогава български приятели ще минат да Ви посетят и да поговорят спокойно с Вас и мъжа Ви през идните седмици. Вече съм им предоставил Вашите контактни данни“

По-малко от час след това сметките бяха оправени.