Момичето от Цюрих

 Момичето от Цюрих

Беше един от онези летни дни, които превръщаха Цюрих в едно от най-яките места на планетата.  На площа около Цюрихското езеро имаше много хора. Дечица играеха безгрижно на огромната зелена поляна пред Китайската Градина и продавачите на сладолед правеха рекордни обороти. Въздухът носеше със себе си детската глъч смесена с чуруликане на птички и ритми от далечни страни.  Салса, меренге, цигански акордеони и френски шансони създаваха празнично настроение. На всеки 20-25 метра имаше музиканти, които пееха, свиреха  и изпълваха пространството с вибрации  на жизнерадост и веселие.

Бях се запътил с колелото си към един плаж,  който ми беше препоръчан като един от най-добрите около езерото, когато видях това момиче. Тя мина покрай мен, погледите ни се срещнаха за миг и това накара дъха ми  да секне. Беше приказно красива. Дълги къдрави златисти коси милваха сладкото и´ лице с тънки примамливи устни и с лунички около зелени изумрудени очи и се спускаха до средата на изящен гръб по светло синя  стигаща до финните и´ коленца лятна рокля, която подчертаваше грациозна фигура и излагаше за радост на мъжкото око съвсем малко от заострените леко нагоре гърди.

Заради такива момичета си струва един мъж да живее, си помислих и продължих да въртя педалите. Тя не ми излизаше от главата. Струваше ми се, че съм я срещал вече, но кога и къде не знаех. Спрях колелото и се концентрирах.  Иначе добре си спомнях хората и техните лица, след като бях общувал с тях. Дори да бяха минали години. Да не говорим, ако беше някоя хубавица, какъвто беше този случай. От къде ли я познавах?  Не намирах отговор на този въпрос, но не се отказвах. Главата ми работеше на високи обороти. Или пък може би това беше само спомен от минал живот или дежа вю от някой отдавна забравен сън? Продължих да си карам колелото, но мислите ми беше изцяло заети с това. А когато човек си зададе ясен въпрос, често получава и ясен отговор. Отговорът влетя в тъмнината на моята черепна кутия така внезапно, че я озари и ме накара да набия спирачките.

Разбира се, че я познаваш! Преди около 3  месеца пътувахте заедно в едно купе във влака от Цюрих за Базел. Тогава тя носеше бяла шапка и дебел зимен пуловер в бежов цвят и не можеше  да  предположиш какво красиво тяло се крие под него. Бяхте сами и не спряхте да говорите през цялото пътуване. Направи ти впечатление на начетено и красиво момиче. Тогава не си правеше излишни илюзии, защото знаеше, че швейцарките не бяха лесни за покоряване.

Спомних си как мой приятел от времето, когато тренирах в Славия, ми разказа, че след като го бяха трансферирали в швейцарски футболен тим и беше станал голмайстор на лигата, се беше загледал по барманката в заведението, където отборът му празнуваше своите победи. След няколко  купона, бакшиши и размяна на усмивки и погледи той я беше поканил да излязат заедно. Тя си отворила телефона и му предложила дата след 3 седмици. Приятелят ми, тогава на върха на славата си, се обърнал  и повече не и´ се обадил. Знаех, че трябваше да се заредя с търпение, ако имах намерение да се хвана с швейцарка.

Преди да се разделим тогава тя ми даде своя имейл. Още на същия ден вечерта писах, но писмото ми се върна по електронната поща с информацията, че такъв имей адрес не съществува. Помислих си, че не съм разчел правилно почерка. Буквичките бяха малки и ги беше написала така сгъстено, че само името Сара можех да разчета от тях. Правих всички възможни комбинации, но и другите имейли, които пратих, се върнаха.  Помислих си, че ми беше дала грешен имейл, за да не я занимавам. Тогава  реших, че по-добре да не се занимавам повече с местните мацки. А ето, че сега животът ми предоставяше втори шанс. Може би искаше да ме убеди в противоположното. Да ме убеди, че и швейцарските жени имаха  изпълнени с любов сърца и красиви тела, в които таяха желания и  страсти. Не исках да пропускам този шанс. Обърнах рязко колелото и завъртях здраво педалите. Пришпорих го колкото ми позволяваха силите. Устремих се  в посоката, в която тя се беше запътила. А ако  беше кривнала в някоя от малките пресечките или, не дай си Боже,  се беше качила на някой автобус или трамвай? Игнорирах всякакви съмнения и полетях към нея с  такава дива скорост, че хората, колите и дърветата само се стрелваха покрай мен. Беше горещо и усещах, как потта се стича по тялото ми. Въздухът носеше сладката миризма на летни цветя, която предвещаваше ново изживяване. След няколко минути спринтово каране, по време на което минах на два червени светофара и изпреварих една лека кола, я съзрях  с облекчение в далечината. Грациозната и´ походка беше награда за моя устрем и същевременно еликсир за очите ми. Сърцето ми биеше лудо. Опитах се да укротя дишането си, като намалих скоростта, без да я изпускам от погледа си. Не исках да връхлитам изневиделица и да я стресна по този начин. В Швейцария всичко ставаше бавно. Много бавно. Хората живееха така спокойно, че често имах усещането, че или всички за заспали в доживотен зимен сън или са прихванали будисткото схващане, че ще имат още хиляди прераждания и няма защо да  бързат. Малко преди да я настигна, избърсах потта от челото си,  усмихнах се малко на сила и я докоснах леко с ръка по дясното рамо. Опитах се допира с тялото й´ да бъде максимално нежен, за да прозре романтичните ми намерения. Тя се обърна. Парфюмът и´ ме обля със сладостта си. Беше някаква смесица между люляк и зюмбюл, от която можех да го вдишвам безкрайно. Усмихнах се по-широко. Стори ми се, че слънцето заблестя по-ярко. Тя ме гледаше мълчаливо. Сякаш чакаше някакво обяснение. Как ли щеше да реагира, ако я бях целунал. Казваха, че най-голяма дистанция между мъжа и жената е дистанцията до първата им целувка.

-Ние се познаваме с теб, Сара! –  прошепнах не без усилие. Дишах още учестено.

 – Знам! От влака! –  отговори тя и бързо добави: – За разлика от тогава, сега обаче не разполагам със свободно време!

След което се обърна и продължи да върви. Красивото и´ лице не показа никаква емоция. Дори не се усмихна! Само това кратко обяснение. Значи тя веднага се беше сетила откъде се познаваме, а аз трябваше да си блъскам главата, да се потя и да я гоня като ненормален. Ако го знаеше, защо тогава едно здрасти не каза, като се разминахме на улицата преди това. Едно леко кимване с глава или бегла усмивка биха били достатъчни. Усещах миризмата на потта си и соления и´ вкус в устата ми. Тениската ми беше залепнала за гърба. Наблюдавах как се отдалечаваше с бърза, целенасочена походка и тялото ми се изпълни от усещането за малоценност. Усещането, че бях едно нищожество. Едно нищо.  Почувствах се като един окаян просяк, на който току що му бяха отказали да дадат това, за което молеше. Така ме отсвири сякаш и´ бях напълно безразличен. А аз си мислех по време на пътуването с влака с колко красиво, интелигентно и интересно момиче съм се запознал.  Въобразявах си, че можеше да се случи нещо интересно между нас. Нещо, което да промени отношението ми към Швейцария и към манталитета на местните. Да ме накара да обикна живота тука. Уви! Бях много далеч от истината, а и животът си оставаше най-добрия учител. Тука момичетата нямаха елементарна култура в общуването с момчетата, Ако не друго, поне да благодарят за вниманието, което им се обръща. Дори да нямат интерес, можеха да покажат по този начин малко уважение към усилията на един мъж за близост. Сякаш никой не им беше казвал за златното правило при отношението на жената към мъжа, а имено, че жената трябва да гали мъжкото его или поне да не го накърнява. Лека полека се съвзех и си казах: Какво пък, нали направих това, което зависеше от мене!

Ако не я бях настигнал, никога нямаше да разбера, дали споделяше привличането, което изпитвах към нея. Опитах и не се получи.

Голяма работа!, дадох си мислено кураж. Както е казал народът, насила хубост не става. Подкарах пак колелото си.  Този път по-леко и по-спокойно и твърдо решен да не позволявам на случилото се да ми развали деня. Реших да отида на онзи най-хубав плаж и поплувам в езерото.

По пътя един спомен изплува в съзнанието ми и ме развесели.

Дядо ми, Бог да го прости, беше убеден комунист и участник в партизанското движение. Бяха го хващали и биели по затвори и лагери и от тогава имаше недъг на крака и куцаше като ходи. Подпираше се на бастун и когато вървеше, викаше от болка. Един ден отишъл за хляб и пред магазина имало опашка.  Възползвал се от това, че инвалидите се ползват с предимство, за да си вземе хляба без да чака. Някаква жена му направила голям скандал. Пред всички хора му крещяла, как и´ е писнало, всяка сутрин да я прережда. Той я изчакал търпеливо да свърши, изгледал я от глава до пети, поклатил глава и казал само едно изречение, при което цялата опашка прихнала да се смее, а жената потънала в земята от срам. Това, което и´ бе казал, беше:„На мъжа ти, душа да му е яка!“

Може би това трябваше да кажа и аз на това момиче. На швейцарските мъже душа да им е яка!

Щях да скоча един път в езерото и за тяхно здраве. На тях им се налагаше да се справят с този казус ежедневно. Тези хора заслужаваха моето най-дълбоко съчувствие.  От друга страна, не биваше да забравям, че те също бяха родени и отрасли в тази страна и може би такъв тип отношение им беше познато и такъв тип реакция може би не само не биха ги разтърсили както мене, а щеше да си бъде в реда на нещата.

Седмица по-късно чух  за една българка, която се била омъжила за швейцарец. Родила му здраво и хубаво детенце.  По закон обаче в Швейцария мъжете имали право само на 2 свободни дни след раждане на детето, а на майките се давали 4 месеца платен отпуск. Така мъжът на българката се върнал на работа, а тя продължила да се грижи за бебето сама. Когато минали 4 месеца и не разполагала повече със своята заплата, швейцарският и´ съпруг предложил тя да продължи да си гледа бебето, а той да и´ отпусне кредит от своите спестявания, за да може да преживява. Помислих си на майтап, че тя трябваше в отговор да му въведе от своя страна часова тарифа като на детегледачка по швейцарски стандарти.  Сетих се отново за случката ми с красивото девойче до Цюрихското езеро и с усмивка си казах: Всяко зло за добро.