Най-скъпите захарчета на света

Най-скъпите захарчета на света

Баща, трябва да пратиш нашите мангали в Египет, за да се научат, как по- добре да могат да лъжат и крадат “, се шегувах с татко ми.

По това време той се занимаваше с организацията на курсове за преквалификацията на кадри в България. Когато чу предложението ми, широка усмивка се плъзна по гладко избръснатото му лице.

Мургавите ни сънародници си бяха изградили имиджа на изкусни майстори на занаята около присвояването на чужди вещи. Техните колеги в Северна Африка ги водеха обаче поне с една обиколка в надпреварата по умело джебчийство.

Бе последния ден от отпуската ми в Египет. Бях станал рано, за да мога да поплувам спокойно преди да дойде време за потегляне. Беше много приятно да можеш се наслаждаваш на слънцето, плажа и морето и всичко това през февруари, когато ледената зима още държеше Европа в хладната си прегръдка. В Хургада температурата на морската вода бе 22, а на въздуха 25 градуса. Приятелят, с който пътувахме заедно, още спеше.

Трансферът ни към летището беше обявен за 10:30 часа. Така беше написано на едно табло в мраморното фоайе на нашия хотел. Той носеше името Елисей и имаше 4 звезди. Това беше поне една в повече за качеството, което предлагаше. При повечето хотели на Червено море имах усещането, че египтяните са прихванали една или две звезди от небето. В страна, където почти всеки трети не можеше нито да чете нито да пише, това беше обяснимо.

Плажът на хотела ни обаче си заслужаваше звездите. Не случайно го бяха кръстили  “Плажът на мечтите” и се славеше като един от най-добрите в курортното селище. Ако не беше гост на „Елисей“,  трябваше да плащаш вход от 10 долара, за да можеше да го използваш. Това в Египет можеха да си позволят само чужденците и местните хиени. На входа ти връчваха плажна кърпа и можеше да си избереш шезлонг с бял чадър, на който цял ден  да релаксираш и да се наслаждаваш на красивата морска панорама и на приятната  музика.

До самия вход имаше бар.  Там можеше да пиеш на корем вода и бира, които сервираха в малки пластмасови чаши. Това, разбира се, беше възможно при условие, че носиш на ръката си червената пластмасова гривната за all inclusive като гост на хотела.  Даваше ти също право да се наливаш с всякакъв вид спиртни напитки, от които после здраво болеше главата. Алкохол менте, който прикриваха зад имената на известните по цял свят коктейли от рода на Капириня и Мохито. В мюсюлманска като Египет страна туристите имаха право 2 денонощия след пристигане да си пазаруват от Duty Free вносни алкохолни напитки. Ако не се възползваш, по-добре беше да пиеш само минерална вода и асап, както наричаха местния свеж сок от захарна тръстика. До бара се намираше малка постройка, в която имаше студио за масажи, маникюр и педикюр. Там дори имаше финландска сауна, ако жегата от вливаща се в Червено Море пустиня не ти беше достатъчна .

Самият плаж се разделяше на две части от 30 метров кей. В неговия край се намираше любимият ми шезлонг. Оттам можех да скачам във водата от малък трамплин и да се наслаждавам на безкрайната шир на морето и на очертанията на пясъчния остров Гифтън. Червено море разделяше Египет между Африка и Азия и докато нашият хотел се намираше от африканската му страна, другият известен в страната курорт Шарм Ел Шейх беше разположен на азиатската му част. Когато стигнах на плажа тази сутрин, още нямаше хора. Любимото ми време беше, когато денят започваше. Слънцето се беше извисило в небето, но не беше горещо. Ветрецът подухваше леко. Няколко момчета, облечени в бели тениски и панталони, чистеха шезлонгите,  а други с гребла изглаждаха пясъка на плажа.  Оставих си кърпата на моя шезлонг,  засилих се и направих скок от кея.  Погмурках се и поплувах. Навътре бяха останали малко корали, около които плуваха красиви рибки. Водата беше доста по-солена от тази на Черно море и ако нямаш плувни очила, бе хубаво да си държиш очите затворени. Качих се по стълбата отново на кея и скочих още няколко пъти. Изсуших се с жълтия пешкир под меката топлина на слънцето, изтегнах се на шезлонга и се заслушах в музиката. Вървеше класическа испанска китара, която ме пренасяше духом в страната на сиестата. Оставих се да се нося по течението на звуците известно време, след което станах. Беше време да се прибера обратно в хотела. Бях си приготвил чантата предишната вечер  и затова мислех само да си взема едно бързо душче преди да тръгнем.

Вървях с доволна усмивка през фоайето, минах през градината с басейнчето и се запътих към втория етаж, където се намираше стаята ни.

В коридора засякох момчето, което ни чистеше. Чудех се дали да му оставя по-голям бакшиш. По време на изминалите седем дни му бях сложил в началото на престоя ни един  долар, а в средата цял шоколад под възглавницата, за да изразя благодарноста ни за работата му, ама той дори едно мерси не каза.  В бедна като Египет страна чистачите би трябвало да се радват много на подобни жестове.  Предполагах, че им плащаха мизерни заплати и бакшишите бяха основния им източник за приходи. Нашият чистач обаче не даваше вид, че това е така. Беше среден на ръст и на не повече от 30.  Ако всеки човек на Земята би могъл да се оприличи с някое животно, той със сигурност щеше да бъде язовец.  Острото му носле и малките му хитри очички съчетани с добре охранено тяло и къси крачета ме караха да мисля така. Човек с неговия външен вид спокойно можеше да носи костюм с вратовръзка и да работи в банка или някоя друга голяма корпорация. В излъчването му имаше нещо, което издаваше хитрост и интелект. Нещо, в което след броени минути щях да се убедя.

„Колко струва?”, ме попита той и показа с показалец верижката, която носих на врата си. Гласът му беше тих, дъхът от устата му прогнил.

Направих крачка назад, за да изляза извън обсега му и отговорих:„2 долара”.  Той бръкна с ръка под тениската си и извади абсолютно същата верижка. После добави изненадан:  „За това 3 долара!”

„Прав си! И аз платих 3 долара”, спомних си сумата, която бях платил. Странно, че и на двамата с този странен индивид ни беше харесала една и съща верижка и още по-странно беше, че бяхме платили една и съща цена.

Египтяните плащаха винаги много малка част от стойността, на която туристите получаваха същия вид талисмани. 

Сигурно съм се научил добре да се пазаря, си мислех да му отговоря, ама само му се усмихнах. Язовецът не ми беше приятен. Устата му миришеше лошо. На туй отгоре миналия ден беше пропуснал да ни почисти стаята и точно се чудех, дали по този начин не искаше да ни обърне внимание на това, каква работа върши, за да развържем по-великодушно кесиите си преди да си заминем.

С такива мисли отворих тапицираната врата на нашата хотелска стая. Приятелят ми още се намираше в леглото, гледаше телефона си и беше надул яко музика. Той беше веселяк и обичаше да слуша бразилски ритми. Вървеше някаква самба, от която бликаше жизнерадост и която те караше да се разкършиш както правеха кариоките.

„Стегна ли си багажа?”, го попитах. „Много ясно! След 10 минути ще дойдат да ни вземат!”, отвърна той в неговия лежерен стил и се протегна.  В този момент телефонът в стаята иззвъня, за да ни кажат от рецепцията, че нашият автобус ни чака долу.

„След 10 минути слизаме!”, отговори приятелят ми спокойно, затвори и продължи да си припява песента. Беше близо два метра висок и носеше 46 номер обувки. Обичаше мацките, екстремните спортове и мразеше да го безпокоят излишно. След седмица  релакс на слънце човек спокойно можеше да си пее бразилски песни. Погледнах сейфа. Той беше широко отворен и съзрях моя задграничен паспорт и няколко банкноти вътре. Спомних си едни руснаци, които ме предупредиха като пристигнахме, че се бърка по сейфовете и преброих парите. Вътре трябваше да има 100 евра, 1000 египетски пфунда и 30 швейцарски франка. Намерих  с притеснение само 50 евра, 20 франка и 800 пфунда. „Липсват  пари!”, казах и се захванах пак да ги броя. „Сигурен ли си?”, попита ме той и се размърда леко.

Опитах се да си припомня точно какво съм харчил и за какво. Бях дал 200 пфунда  за един масаж. Значи египетската сума си беше наред, но нито еврата, нито франковете бях пипал. Усетих как главата ми пламна. Погледнах внимателно в сейфа и го опипах отвътре с пръсти. Намерих две захарчета. Това бяха от този тип захарчета, от които имаше в изобилие по масите на ресторанта, за да си подсладиш чая или кафето. Какво ли правеха в сейфа?

„Брато, ти ли си набутал вътре в сейфа тези захърчета?”,попитах аз.  „Не, брат! Аз си мислех, че ти си ги оставил вътре!”, отговори приятелят ми и седна на леглото си.  „Тука има нещо гнило… Можеш ли да намалиш музиката?!”, отговорих му.

В този момент на вратата ни се почука. Отворих. На прага стоеше огромен   като мечка египтянин. Носеше синя тениска и работни панталони. Брадата така беше покрила  лицето му, че от него се виждаха само две кафяви очи. Имаше мускулести обрасли от косми ръце, с които даде знак, че искаше да ни свали чантите до автобуса. „Куфари трансфер”, попита той на своя английски.  „Не, не благодаря! Няма нужда”, смотолевих набързо и затворих бързо вратата.

Имаше нещо гнило. Всички искаха да ти помогнат бързо да си заминеш, а част от парите ти липсваха.

Опитах се да помисля трезво. Единственият, който имаше достъп до стаята освен нас, бе язовеца. Отворих вратата и го съзрях в коридора. Той беше вперил погледа си в мене.  „Липсват пари!”, му извиках.

„Вашите пари? Това е невъзможно!”, отвърна той и се приближи с бърза стъпка. „Отивам да говоря с директора!”, отговорих.

„Колко липсват?”, попита той и без да пита, дали може, мина покрай мен, влезе вътре в стаята и преди да съм се усетил се озова до сейфа. Правеше движения сякаш брои парите вътре.   „Каква странна реакция от страна на чистач в хотел?! На тоя не му е чиста работата!“, си помислих и му казах:

-Липсват 50 евра и 10 франка!”

-Ето евра! Ето франкове!” – каза той и посочи към сейфа.

Погледнах отново вътре и установих, че парите си бяха отново на мястото. Банкнотите обаче изглеждаха така сякаш някой ги беше свивал на хармоника преди това. Погледнах го и кимнах с глава. Той въздъхна с облекчение и излезе от стаята така бързо, както бе влезнал.

-Копеле, тука нещо не е наред! Магьосници май са се появили?

– Наследниците на фараоните са станали факири правещи фокуси с парите на туристите! – обяви приятелят ми.

-Сигурен съм, че това типче току що пъхна парите обратно. 100% съм сигурен съм, че преди това липсваха! Два пъти ги броих!

-Не, аз го наблюдавах внимателно. Ръцете му бяха празни. Тениската му е с къси ръкави и щях да го видя, ако ги беше скрил. Дори в джоба не си бръкна. 100% не носеше със себе си никакви пари. Внимателно го наблюдавах –  повтори приятелят ми и стана от леглото.

„Как го направи тогава тоя трик? – попитах и разгледах внимателно сейфа отвън. Беше стандартен тип, който имаше по хотелските стаи. Максимум 40 сантиметра на ширина и малко повече на дължина в тъмен посребрен цвят. Надникнах внимателно вътре. Дъното му беше покрито с черен велурен плат, който обаче беше така залепен, че нямаше шанс да скриеш нещо под него. Опипах внимателно с ръка цялото пространство във вътрешността му. Зад вратичката му имаше малък процеп. Беше достатъчно голям, за да могат да се пъхнат в него няколко сгънати на хармоника банкноти.

-Гледай тук! –  показах го на приятеля ми.

-Аааа такава била значи работата! –  каза замислено той и допълни – Във фоайето пише, че хотелът не носи отговорност за цености, изчезнали от сейфа.

-Система хризантема! Денят преди отпътуването на туристите сгъват няколко банкноти и да ги пъхат тука, за да не им тежат излишно в багажа.

– Ама как са успели да го отворят? Нали кодът ние го измислихме с нашите рождени дни…

– Това не е проблем. В хотела винаги има човек, който може да отваря сейфовете със специална карта, ако туристите си забравят комбинацията…“

-А какво правят тези захарчета вътре?”

-Елементарно Уотсън! Има две захарчета, а на теб ти липсвахa две банкноти”, отговори бавно приятелят ми.

–Какво точно имаш впредвид?

-Помисли само, ако трябва да чистиш 40 стаи и от сейфа на всяка една от тях си заделил няколко банкноти и не дай си Боже туристите се усетят. Трябва да сложиш банкнотите обратно на мястото им и имаш броени секунди на разположение. Захарчета ти улесняваха много работата. Те ти показват броя на банкнотите, които си скрил в малката пролука. В твоя случай бяха само две!

-Това е наистина интелигентно! Вижда се, че си следвал!  –  изкоментирах.

Прибрах парите, нарамихме чантите и се запътихме надолу. Коридорът беше пуст.  Язовецът се беше изпарил.

„Нека сега да предадем на станалото малко публичност!”, казах и отидох до рецепцията. Там стояха момче и момиче. Бяха на около 20 и лицата им излъчваха учтивост и добро настроение. Помолих ги да извикат директора на хотела. Момичето ми даде да напиша на един формуляр това, което ме вълнува и му го занесе. Директорът се появи след броени минути. Бе на около 40. Главата му беше оплешивяла. Носеше тънък светло син памучен пуловер и очила с черни рамки. Изглеждаше хилав. Описах му набързо случилото се.  Без да се усетя около нас вече се беше събрала тълпа.  Огледах се. Имаше около десетина зяпачи. Тъмни субекти, работещи в хотела, носещ името на библейския профет. Сигурно това бе зрелището, на което можеха да се насладят от време на време, заради което не го пропускаха. Различих типовете от охраната и няколко келнера сред присъстващите.  Скоро доведоха язовеца. Интересно бе да видя колко спокойно се държеше. Бях чул криминален психолог да казва, че виновните по принцип  се държат въздържано, когато ги спипат, а невинните буйстват и се противят срещу несправедливите обвинения. Това изглеждаше вярно.

Лицето на язовеца не издаваше никаква емоция. Проста калкулация показваше, че ако на ден 40 от стаите, които чистеше, се освобождаваха и на стая касираше по 50 евра , то дневната му ставка надвишаваше 2 бона в твърда валута.  Това беше сума, за която нормален чистач сигурно  трябваше да се поти всеки ден поне година, ако ли не две. Ако това го правеше от няколко години, той със сигурност можеше в страна като Египет да е натрупал достатъчно богатство, за да си купи собствен дом и кола. Да не говорим за верижка от 3 долара. Това, което изкарваше на ден, можеше да му стигне за охолен живот дори в скъпа като Германия страна.  Погледнах го пак. Лицето му беше безучастно, погледът му празен. Сега разбрах защо бакшиши от по един долар или награди под формата на шоколад не можеха да го впечатлят. Погледнах директора. Той също беше спокоен. Неговото лице също не издаваше някаква емоция. Наблюдаваше обвинения без да казва нищо. Цялата сцена ми приличаше на времето от училище, когато даскалът е спипал ученик да преписва.  Въпросът беше дали той от самото начало не знаеше, че се преписва. Всичко беше твърде добре организирано, за да стане без неговото знание и подкрепа.  Отварянето на сейфа, поставянето на захарчетата вътре, информацията на рецепцията, че хотелът не носи отговорност за това, което е изчезнало от него. Учителят по всичко личеше беше наясно с прегрешенията на учениците си. Той извади от джоба си две визитни картички, даде по една на мене и на приятеля ми и каза на сбогом едно:„ Съжалявам!“

Качихме се в автобуса, който трябваше да ни откара до летището. Беше малък микробус в зелен цвят. Бяхме сами вътре. Всеки от нас се настани на една двойна седалка.  По пътя в съзнанието ми изплува спомен от последното ни идване в Египет преди година. Бях със същия приятел, ама бяхме отседнали в по-добър хотел.

-Копеле, спомняш ли си?

– Какво да си спомням?

-При предишното ни идване в сейфа също имаше оставени захарчета…

Приятелят замълча за малко:

-Сигурен ли си?

-100% ! Тогава обаче не се сетихме да броим мангизите, защото носачът на куфари ни даде зор да тръгваме…

Осъзнах, че тогава бяхме ограбени по същия начин. Само, че не се бяхме усетили. Може би този трик се въртеше по всички хотели на тукашната ривиера. Така добре организирана креативна криминална енергия не бях срещал досега в живота си. Със сигурност баща ми можеше да прати нашите роми на курс за обучение на Червено море.

Бусчето ни се носеше бързо към летището, а аз отпивайки от шишето минерална вода, наблюдавах минаващите коли и сгради и се опитвах да преработя случилото се.

Дрезгавият глас на приятеля ми ме върна към реалноста:

-Забрави да си вземеш специалния подарък от хотела! –  каза той.

-Какво имаш впредвид?

Той ми подаде двете захарчета от сейфа ни:

-Запази си ги за спомен! Това са със сигурност ще са твоите най-скъпи захарчета на този свят!

Усмихнах му се. В този момент разбрах защо захарната индустрия в Египет се явява основно перо в приходите, които туристическият сектор носи на страната.