На фризьор по време на Рамадан

 

На фризьор по време на Рамадан

Времената бяха смутни. Войната в Украйна създаваше проблеми в икономиката на Германия. Цените се качваха ежемесечно. Кафето, което си пиех всяка сутрин в махалата ми в Берлин Митте вече струваше не 1, а 2,50 евра. Супата стана от 3 на 4,50. На туй отгоре подмениха чиниите, за да могат порциите да бъдат по-малки. Да не говорим за другите услуги. Чудех се, дали си струваше да инвестирам в един полет до България, за да отида на фризьор, когато един приятел от студентските години, ми се похвали:

“Весо,за 7 евро си направих супер подстрижка! Погледни само, за какво говорим!”, сподели гордо Мусти, както го наричахме галено от Мустафа и си свали вълнената бяла шапка. Наистина подстрижката изглеждаше добре, като се има предвид, че по българските стандарти това беше първи номер, тоест на главата му бяха оставили точно толкова коса, колкото да не може да се нарече,че са го офъкали кубе. Мусти идваше от Мароко. Беше завършил инженерство и работеше като учител. Хората, които след завършване на висше образование в Германия не можеха да си намерят работа по специалността, работеха или като учители или като таксиметрови шофьори или като съветници в държавната агенция за търсене на работа. Мусти държеше на външния си вид. Той винаги се обличаше изискано, подържаше тялото си във форма, танцуваше танго. Всичко в името на съблазняването на красивите немкини. Замислих се. Фризьорката ми в Овча Купел, където ходих, взимаше 16 лева, което беше дори по-скъпо от това.

“Мусти, ти си факир! Къде намери такава цена?”, попитах го с искрено любопитство. В Берлин цените вървяха минимум по 25 евра за мъжка прическа и стигаха до трицифрени размери за женска. 

“В мазето на една джамия”, ухили се той със своята голяма усмивка и зъбите му лъснаха лукаво. Бяхме тръгнали да пием кафе. Румолеше лек ситен дъждец. Облаците в берлинското небе бяха надвиснали така, че имах усещането, че само да се протегна и ще ги докосна. Това си беше нормално в града, в койо зимата можеше да се простре по продължение на цялата година. Мусти носеше елегантно бежаво палто и джинси в маслено зелен цвят. В ръката си беше хванал дървената дръжка на огромен черен чадър, под който вървяхме двамата.

“Ако искаш, мога да те уредя и теб да се подстрижеш там!”, предложи и аз кимнах. Познавахме се отдавна и си имахме доверие.

“Да не ме кастрират само, Мусти!”, взех го на подбив.

Седмица по-късно аз вече имах запазен час в мазето на джамията.Тя се намираше в арабския квартал на Берлин Нойкьолн. Бях вкарал името на улицата в гугъл търсачката на телефона ми и въртях педалите на старото си холандско колело близо 40 минути, докато я намеря.  Мартенското слънце грееше, но лъчите му не топлеха. Баба Марта, казват българите, като имаха предвид непредсказуемостта на времето през това време на годината. В Германия цяла година можеше да се обвинява баба Марта за гадното време. Арабски кафенета и плод и зеленчуци се редяха до хипстърски ресторанчета, судански имбиси и турски дюнерджийници. Забрадени жени, на които се виждаха само очите, вървяха с дечурлигата си рамо до рамо с разголени немкини и други разгонени мацки, които бяха прекарали нощта в някой от стотиците берлински клубове и си говореха на английски. Това беше Нойкьолн. Кварталът на контрастите.

“Фризьорът се казва Абдул. Като си отпред, ще му се обадиш да те вземе от входа”, ми заръча Мусти и аз го послушах. Мъжки глас на развален немски ми вдигна, засмя се и каза, че ще дойде да ме посрещне. Зачаках, Джамията се подвизаваше в заден двор на пететажна жилищна сграда боядисана  в светло кафяв цвят  и рояци мъже влизаха и излизаха  говорейки на арабски на висок глас. На входа висеше бяха окачили голям транспарант, на който с големи букви пишеше:

RAMADAN ZEIT FÜR BARMHERZICHKEIT, което на български значеше РАМАДАН ВРЕМЕ ЗА МИЛОСЪРДИЕ

Мусти ми беше разказал, че думата „рамадан“ идва от арабския корен рамида, което означава изгаряща топлина или сухота. Всяка година мюсюлманите по цял свят цял месец не слагат залък в устата и не приемат никакви течности от изгрев до залез слънце.  Също така се въздържат от секс и цигари. Според ислямската вяра така се отбелязваше първото откровение от Корана за пророка им Мохамед.

“Идеята е човек да се постави на мястото на бедните, на тези, които нямат какво да ядат и да развие съчувствие и милосърдие”, поясни ми моят марокански приятел.

.

“Слънце грее, а сърце хваща”, обичаше да казва дядо ми и това беше и усещането докато чаках фризьора да ме вземе. След десетина минути телефонът ми звънна отново.

“Къде си?”, попита фризьорът.

“Отпред съм пред входа, както ти казах”,  oпитах се да му обясня със спокоен глас. Усещах леко недоволство в мен, че бих толкова път, а на туй отгоре ме кара да чакам. За цена от седем евра за пострижка, трябва да съм готов да приема такива неудобства, си помислих,

“Можеш да ме разпознаеш по колелото”, припомних му.

“Добре! Слизам!”, отвърна той.

Рамадан беше започнал преди девет дена и това значеше, че тези мъжкари от девет дни от изгрев до залез слънце една троха не можеха да сложат в уста, камо ли капка вода.

Заради това пък, след залез си устройваха пищни трапези и пиеха и ядяха до ранните часове. Един път преди години Мусти  ме беше взел със себе си на една такава вечеря и можех да се насладя на гостоприемството, изобилието и кулинарното изкуство на мюсюлманите, а те имаха, какво да предложат. Като се замисли човек, без подправките, които идваха от арабския свят цялата европейска кухня щеше да бъде безвкусна.

“Дай му добър бакшиш!”, посъветва ме Мусти.

“Най-добре десет евра да му оставиш, за да може и друг път да те вземе!” 

В този момент към мен се устреми среден на големина мъж на около 50 с широко чело, тридневна брада и закачлива усмивка.

“Ти си значи приятеля на Мустафа! Хайде идвай, че много хора чакам днес!”. каза той и ми подаде ръка. Носеше дънки и тъмно син пуловер. Косата му беше къса, както си беше и реда при мъжете от арабския свят.

Влязохме заедно във вътрешния двор. Там един дългуч с бледо изпито лице стоеше зад сергия и продаваше разни арабски сладкиши. Тави пълни с баклави, кадаифи и тулумби, които бяха поне два пъти по-големи от нашите, ме наблюдаваха с очакване през стъклото. С бялата си роба и почервенял от студа дълъг нос този индивид ми приличаше на щъркел.Фризьорът отвори една желязна боядисана в светло син цвят врата и ме подкани да вляза. Стълбището беше боядисано в бяло и осветено от тънки неонови лампи, които се проточваха като излегнали се змиорки по тавана.

Какво пък, едно ново изживяване за 10 евра. се насърчих и слезнах смело. Долу в стая около 20 квадратни метра имаше два фризьорски стола и едно сиво канапе. Беше разхвърляно и се виждаше, че не беше чистено от дълго време. Въпреки, че бяха измислили хамамите, чистотата и хигиената не бяха от силните страни на арабеските. 

“Мога ли да ида само за малко преди това до тоалетната?”, попитах. 

“Ще те пострижа набързо и ще идеш после!”, отвърна Абдул. В гласа му прозвуча груба нотка, която не ми допадна.

“Няма да се бавя!”, настоях. Знаех, че един път седна ли на стола, ставане нямаше, а и не знаех, какво арабеските разбираха под “бързо”. Една от техните поговорки гласеше, че думите бяха като масло. През деня се топят, а през нощта стават твърди.

“Трябва да бързаме, че чакам много хора днес”, отсече той. 

“Ще ида преди това! След 3 минути съм тук! Къде е?”, дадох му да се разбере, че няма да стискам и да се гърча докато той ме подстригва, без дори да подозирам, че точно това ме чакаше.

“На първия етаж вдясно!”

Запътих се като взимах две стъпала наведнъж. На прага хората си бяха събули обувките и това ме накара да си спомня първото ми ходене в джамия. Беше в Дамаск. Бях на 15. Джамията беше огромна и се намираше точно до хотела, където бяха настанили класа ни. Да, тогава още нямаше война, Хафез Асад си седеше на трона и по някаква обмяна на ученически групи можех да разгледам тази красива страна. В джамията имаше много пространство и беше празно. Аз бях единствен и когато посегнах да разгледах книгата, която тогава дори не знаех, че е Корана, пеенето започна.Четенето на техните молитви ми приличаше на вайкане на висок глас и така ме уплаши, че подскоскнах и се изнесох със светлинна скорост. Помислих си, че някой се ядосва, че съм взел да разглеждам книгата без позволение и ми се кара. Тогава дори не си бях свалил обувките, защото никой не ми беше казвал, че това се правеше така. Сега обаче бях подготвен. Чевръсто си си изхлузих маратонките от краката и се затичах по стълбите към тоалетната. Стълбищата бяха постлани с мек дебел син килим и беше приятно усещане за краката да потъват ходейки по него. Знаех, че любимият цвят на пророка Мохамед беше зелен и заради това джамийте често бяха осветени с него. Заради това знамената на различни мюсюлмански страни като Алжир, Пакистан и Саудитска Арабия също бяха зелени. На първия етаж видях помещения с отворени врати, в които седяха безмълвно мъже. Лицата им бяха бледи и погледите празни. Те се бяха отдали на вътрешните си преживяванията. 

И ти, ако не ядеш от 6 сутринта и ти щеше да гледаш така тъпо и безучастно, опитах се да си обясня излъчването им. Беше четри следобед. Щяха да издържат още няколко часа. От една врата излезе дребен брадат мъж с джапанки и по това разбрах, че там е моето място.

“Тук ли е тоалетната?”, попитах плахо.

“Да!”,отговори той и ми предложи джапанките си.Това беше добре, защото подът беше мокър и можеше да свърши работа, ако джапанките също не бяха мокри. Явно си беше взимал освежително душче или си беше мил краката. Това обредно измиване се провеждаше на три пъти преди тяхната молитва и в него се включваха не само краката, а и лицето, ръцете, устата, носа и ушите. При пътуванията си по мюсюлманските държави винаги ми правеше впечатление, че мръсотията си беше в реда на нещата и може би чрез тези обреди хората се опитваха да се очистят от нея. Застанах на прага на тоалетните и се огледах. Вътре кипеше живот. Поне десетина мъжкара бяха заети с миене. До вратата имаше една дървена поставка, на която редица други черни джапанки бяха накацали като лястовици на жица. Избрах едни по-големички като за мен, които бяха още сухи, нахлузих ги и влезнах. Свърших набързо работа и се запътих надолу към фризьорския салон. В това мазе вече Абдул не беше сам. На дивана седеше мъж с гъста черна брада и дълга роба в светло син цвят. Той имаше мрачен страховит вид и четеше корана.

“Хайде сядай сядай, че хората започнаха да идват!”, подкани ме той. Послушах го. Той ми омота набързо около врата една бяла ролка, което беше присъща и в нормалните фризьорски салони, за да ти пази врата чист от падащите покрай подстригването косми. Тази обаче така ме затегна,че не можех да дишам.

“Трябва да я отпуснеш малко!”, казах му аз. Все пак бях клиент, който трябва да се третира както подобава.

“Ще издържиш!”, каза той, сложи отгоре една бяла изцапана с много лекета престилка и ми даде да се разбера,че това не е концерт по желание.

“Как да бъде?”

“Три до четири пръста максимум и отзад, ако може да я подкъсиш, защото е на нива и бързо бухва”, опитах се бъда кратък в обясненията, като му показах нагледно с палец и показалец 5 сантиметра, които исках да ми вземе, за да съм сигурен, че ме е разбрал правилно.

“Толкова ли?” , попита той, взе един черен гребен и подхвана един стрък от моята коса.

На гребена имаше косми от предишния му клиент, от което ме хвана малко гнус, ама го преглътнах и се опитах да не го показвам, а да отговоря възможно най-авторитетно.

“Да, но в никакъв случай не повече!”

Бях горд с моята грива,която не само беше гъста, а накрая се извиваше в красиви къдрици. Получавах заради косите си много комплименти и бях безкрайно благодарен на покойния ми татко, за това, че бях наследил гена му.

“Ясно!”,каза той, взе ножицата и се захвана за работа.

Обикновено фризьорите бяха добри слушатели и според мен ставаха за психотерапевти успявайки да изслушват внимателно всеки клинет. При Абдул беше точно обратното. 

Той щъкаше около мен с ножицата и говореше.

“Аз съм от 28 години в Германия. Имам 5 деца. Най-малката е на 20. Три от другите дъщери омъжих и вече имам две внучета.”

“Случиха ли на жених?”, опитах се да покажа интерес, докато гледах притеснено в огледалото, как ми скъсяваше косата. Тоя индивид не ми вдъхваше много доверие с фризьорските си умения. Първо се движеше прекалено бързо около мен, после не премерваше с гребена размера на косата, която подстригваше, както правиха другите негови колеги, при които бях ходил в досегашния си живот.

“Абдулах!”, отвърна той.

“Можеш по-спокойно да подстригваш!”, опитах се да го посъветвам, но сякаш думите не достигнаха до него. Гледаше ме безучастно, говореше за внуците си и продължаваше да шава с ножицата по косата ми.

“Подстригвал ли си и на други места?”, вмъкнах въпроса, който най-много ме интересуваше. Имах усещането, че в тоза мазе тоя пич се беше отдал на хобито си без някъде да е учил тоя занаят.

“Първите три години бях в един немски фризьорски салон на Витенберг Платц”, каза той и това донякъде ми вдъхна спокойствие. Витенберг Платц беше в центъра на Западната част на Берлин и със сигурност нямаше да го държат три години на работа, ако не беше добър, се опитах да си вдъхна малко доверие към него. А ако си измисля?, обади се в мене гласът на скептика. Малко ни трябваше на нас хората, за да ни забаламосат с някой отговор, който ни се искаше да чуем, а в повечето случаи и без това чувахме само това, което желаехме да чуем.

“От колко време подстригваш в тоя джамия?”, опитах се  да внеса яснота. Видях в огледалото, как брадатият мъжкар, който четеше мълчаливо Корана, за пръв път повдигна погледа си и ме изгледа подозрително.

“15 години!”, чух Абдул бързо да отговаря. Сякаш беше изпаднал в някакъв вид транс.Танцуваше с бърза стъпка около мен и ножицата му  работеше с шеметна бързина.

При пътуванията ми в ислямските страни ми беше направило впечатление, че мъжете бяха късо подстригани и дори понякога ми подсвиркваха закачливо, когато ме виждаха с дългите ми до рамената къдрици, защото явно ме мислеха за обратен.

“По-спокойно!”, опитвах се да вразумя Абдул, но той сякаш не ме чуваше. Виждах, как красивите ми къдрици падаха като есенни листа духнати от вятъра и стомахът ми се свиваше. Косата ми намаляваше стремеглаво. Погледът на Абдул беше мрачен, Той присвиваше очите и ги отваряше сякаш не беше спал през нощта. Със сигурност правеше Рамадан и беше гладен и уморен. На челото му се беше появила една вертикална бръчка, която се спускаше чак до началото на носа му.

“Не взмимай толкова много!”, повиших глас.

“Италяноооо!”, изръмжа той.

Много хора в Берлин ме мислеха за италианец заради прическата ми и тъмните ми коси и очи.Това го приемах като комплимент, защото те знаеха, как да живеят.

Долче вита! Изразът не случайно идваше от там.

При Абдул обаче не беше ясно, какво му е отношението. Току виж някой от жабарите беше прелъстил някоя от дъщерите му. Заради това сметнах за уместно да внеса яснота

“Нихт Италиен! Булгариен!! Стоичков!”, опитвах се да вкарам джокера с името на футболната ни звезда, който обикновено при пътуванията в далечни страни винаги предизвикваше усмивка и положителна емоция. Това обаче сякаш изобщо не впечатли Абдул. И ти, ако не си ял цял ден и щеше и ти да имаш такъв безизразен поглед, си помислих. Вратата се отвори и в салона влезна още един млад мъж. Имаше къса коса. Чудех се, какво още може да подстриже от нея. Другият си седеше тихо на дивана и си четеше. Направи ми впечатление, че свещената книга беше А3 формат, а кориците и страниците бяха светло сини. Трябваше да проверя за синия цвят и връзката му с Исляма, си помислих, когато видях, че Абдул остави ножицата на страна и хвана машинката. Сигурно е привършил с фризурата и сега ще ми изчисти врата и съм готов си казах успокоително, докато  с ужас видях, как той се засили и започна да подкосява и без това доста намалената коса. Правеше го на око без да използва гребен или да мери косъма. Набираше се от едната страна и стрижеше сякаш главата ми беше ливада, която трябваше да окоси.

“Не толкова късо!” , измучах жалко, виждайки, как последните къдрици паднаха като трофеи от едно славно минало. Думите ми сякаш не достигнаха до ушите му. В пълна концентрация той присвиваше очи, като човек, на който по принцип му бяха нужни очила , за да прочете нещо, но не са му под ръка и със силно изразената вертикална бръчка на челото, която приличаше на гръмотевица, си танцуваше пъргаво около мен. Аз с ужас бях станал свидетел на раздялата ми с остатъка от любимите ми къдрици, Трябва да стана и сложа край на този цирк, си помислих, но вече беше късно. Абдул се въртеше в транс около мен и машинката му взимаше всичко, което беше останало.

“СПРЕЕЕТЕ!”, изтенах.

“Ей сега сме готови!”, отвърна той и засили бързината. Ръката му буквално кръжеше с машинката му и звукът и приличаше на нахална муха, която няма да те остави на мира, докато не я хванеш и пречукаш. Осъзнах, че всяко дори малко мое движение можеше да отнесе до кожа останалата ми четина и да се прибера като кубелия към къщи.

“Сприиии веднага!! ”, повторих аз. В гласа си усетих нотка отчаяние. 

“Не мога да дишам!”, простенах и се хванах за пристегнатия врат.

“Още една минута и сме готови”!, каза той и започна да обира космите в ушите ми. Трябваше да сложа край на този цирк.

“Само веждите останаха… “, каза той и се засили с машинката към тях. Със светкавично движение ръката ми се стрелна и хвана неговата, в която държеше машинката. Държах го с цялата сила, на която бях способен.

“Стоооп!”, изръмжах аз и с другата ръка разкъсах лепенката от гърлото си, с която ме задушаваше. В огледалото видях, как брадатият остави свещената книга и впери заплашително поглед в мен. Другият индивид с късата коса беше препречил прага на вратата, която водеше навън към свободата. Тука наистина го закъсах, помислих си и отпуснах ръката на Абдул.

“Готови сме!”, обяви годро с усмивка той и ми свали престилката.

Цял живот бях ходил на фризьор. По време на студентските години даже ходих да ме стрижат такива, които се обучаваха, за да спестя някой лев, ама такова чудо не бях видял. От огледалото  ме наблюдаваше вече прическа, която не бях имал от малък. В това време в салона се промъкнаха баща с малко дете. Размърдах се и тръгнах да ставам, като видях, че бакенбардите се спускаха от двете страни на лицето ми като водопади с различна дължина.

“Можеш ли да приравниш само бакенбардите да са еднакви от двете страни и да изчистиш с машинката врата!”, опитах се да запазя самообладание.

От огледалото ме гледаше непознат за мен човек с къса коса и сериозна физиономия. Можех да кандидатствам за работа в някоя немска банка.

“Разбира се!” Абдул се завъртя около мен и започна да жужи с машинката и да духа с уста космите, които падаха по дрехите ми. Не възразих. Предпочитах да се изчистя, като излезна отколкото да ми сложи пак тази примка на врата и гадната мръсна престилка  След минута беше готов.

“Нослето да го оправим ли? Мога да използвам както конец така и запалка, за да изчистим космите от ноздрите. Ще дишаш след това по-спокойно!”

“Няма нужда! И без това си дишам спокойно”, отвърнах.

Особено, ако се измъкна от тука невредим, си помислих. Представих си, как като дракон тичам из помещението, а от ноздрите ми излиза пушек от запалените от Абдул косми в ноздрите и станах чевръсто. Да бягам, докато не е станало късно,. Как ме ошмули тоя! Мамата ми еба! И на майката ми ще и е трудно да ме познае сега. Спомних си, как един приятел си беше правил операция на носа в Берлин и като кацнал на летището в София, майка му го посрещнала пищейки:

“Никола, какво са направили немците с рожбата ми?!”

При мен арабеските бяха виновни. Поне имах утехата, че косата пак щеше да си порасне. Дадох на Абдул полагаемите 10 евра и се изнизах без да казвам дума. Какво пък, дадох си кураж. 

Пишката ти остана ли цяла? Остана!

Дънов ли беше казал, че космите запазват преживяното в тях и когато се подстрижеш, ти се разделяш с тях. Дори беше заръчал да се съберат постриганите косми и да се изгорят на някой бял камък в планината. Какво пък?! Аз оставих моите преживявания в мазето на свещеното място на арабите по време на техния най-свещен празник. Време беше за ново начало. Отворих железната врата. Леденият вятър ме прониза и си сложих шапката. Голяма работа!  В Берлин цяла година е зима и ще ходя навсякъде с шапка на глава, опитах се да си вдъхна кураж.

“Салам Малейком!”, чух някой да подвиква. Вдигнах поглед и видях щъркелът дългуч зад щанда със сладкорийте да ме поздравява с усмивка.

“Да си засладите малко повече живота?”, подкани ме той учтиво и показа с ръка своята стока. 

“Достатъчно ми го подсладиха вече с новата прическа”, му отвърнах, вдигнах одобрително палец и се качих на колелото. Минах под плаката и го прочетох пак. 

РАМАДАН ВРЕМЕ ЗА МИЛОСЪРДИЕ 

Поклатих с разбиране глава.