Из съкровените Колeдни желания

 

Из съкровените Колeдни желания

Дойдоха коледните праздници. Трябваше да бачкам като дядо Мраз. Това не беше шега, а съвсем професионално организирана работа.

В моя университет имаше работна борса за студенти и хората, която я водеха, организираха специално обучение за това. Ако не се прибираш за Коледните праздници вкъщи и искаш да изкараш някой лев, това беше идеално. Желаещите бяхме предимно чуждестрани студенти. Сред нас имаше представители на всички континенти без Антарктика. Имаше и Снежанки, на които немците им викаха ангели. За един ден човек спокойно можеше да припечели четри стотака в евро и после да прекара Новата Година на някое ново красиво място без да му мисли за кинтите.

Към края на ноември ни събираха в една голяма зала в The Westin Grand хотел, който се водеше като една от най-изисканите петзвездки в източната част на Берлин. Бяхме към 350 човека. Повечето от нас бяха младоци, ама имаше и така наречените доживотни студенти. Това бяха дъртаци, които държаха студентските си книжки, за да ползват намаленията и си бачкаха по Коледа. Те бяха най-автентичните дядо Мразовци. Не само косата и веждите, а дори белите им бради бяха истински.

Преди да ходим на това обучение, трябваше да се облечем червените костюми, да си сложим полиестърските бради и шапки, както и да носим чувала за подаръци заедно със златната книга и златна камбанка в ръцете си. Ставаше страхотно шоу. Имаше преставители на различни телевизионни канали и куп фотографи. Пеехме коледни песни, смеехме се и се обучавахме. Организаторите използваха умело събитието, за да му направят добра реклама. След това пиехме греяно вино заедно със златокосите ангелчета и флиртувахме до късни нощи.

Курсът на обучение беше задължителен за всеки дядо Коледа и всяка Снежанка и траеше близо 2 часа. Учиха ни на ситуацийте, които не трябваше да допускаме по време на работа. Например:

От къде идваш ти, дядо Коледа?“, пита малкото момиченце един черен дядо Мраз.

От Мозамбик!“, отговаря той с плътния си африкански тембър.

Всеки от нас получаваше списък с 16 семейства, които трябва да посети на Бъдни Вечер. На семейство ти се полагаха между 20 и 30 минути, за да можеш спокойно да раздадеш на децата подаръците. Влизаш с една коледна песен, излизаш с друга, докато децата си разопаковат подаръците. Като влизах по домовете аз пеех „Jungle Bells“ като се опитвах да удрям в такт със златната ми камбанка. Преди да си тръгна, карах семействата да изпълняват „O Tannenbaum!“ , като специално поощрявах бабите и дядовците активно да се включат. От присъстващите възрастни хора те най-много бяха запазили детското в себе си. На нас не ни беше разрешено да приемаме покани да пийнем нещо. Ако го правехме при 16 семейства, накрая щяхме да сме толкова пияни, че изобщо нямаше да можем да си свършим работата.

Преди Коледа трябваше да минем по адресите, за да преценим, на какво разстояние се намираха един от друг. По принцип всички адреси трябваше да са в един квартал, за да можеш да ги обходиш бързо с колело. Пешата си беше тегава работа да стигнеш навреме, а пък и по берлинските улиците и по градския му транспорт всички те взимаха на прицел и или искаха от тебе подаръци или ти се изповядваха. Можех лично да се убедя в това, когато бачках за пръв път. В метрото не можех да се освободя от навлеци. Най-хубаво си беше да имаш кола. На моторизираните дядо Мразовци им беше разрешено да вземат по една Снежанка със себе си, което удвояваше хонорара им.

Обожавах това бачкане. Един път в годината имах усещането че ме приемат по немско без да ме вкарват в рамките на царуващите стереотипи и клишета. На нас българите и без това не ни се носеше много добра слава. Споменаваха ни по вестниците рядко и главно заради разни хулиганства и делавери. Един път в годината обаче можех да изпитам безусловната любов на немците, доколкото те бяха способни на това. Това беше деня, когато работих като Дядо Коледа.

По това време живеех във Вилмерсдорф. Това беше един от снобарските квартали в Западната част на Берлин. Семействата, които посещавах бяха заможни и даваха прилични бакшиши.

След като получих списъка с адресите, които трябваше да посетя, обиколих местата, където живееха. Проверих, дали имената им са на звънците и колко време ще ми е нужно за предвижване. После трябваше да се обадя на всяко едно от тях, за да чуя желанията на клиентите. Немците бяха организирана нация и знаеха точно, какво и кога го искаха. Проблемът беше, че всички искаха дядо Коледа да мине в седем часа. Искаха да им се сервират подаръците точно, когато са завършили наденичките и преди да нахвърлят стръвно върху печената гъска. Всичко това ставаше разбира се след като се бяха прибрали от църква и отдали дължимото уважение към Всевишния. Структурата на немския график беше желязна. В нея нямаше постно. Моята задача беше да им кажа предварително по телефона от авторитетната позиция на дядо Коледа точния час, когато ще съм при тях и винаги да си дам академичните 15 минути аванс, който ми позволяваше да мина 15 минути по-рано или по-късно. Трябваше да уточня също, къде са скрити подаръците. В разговорите ставаше дума главно за децата. Какво обичат, какво не чак толкова. Как се казва котката, кучето или хамстера им, а как са на имената на най-добрите им приятели в яслата или детската градина. Мие ли детето редовно зъбките си? Вярва ли в дядо Мраз? Нанасях внимателно цялата информация в Златната ми книга, от която четях при посещенията ми.

Като цяло телефонните разговори протичаха по един и същ сценарий. Този път женският глас от другата страна ме попита:

А Вие дядо Коледа,от къде идвате?“

Дядо Коледа идва от далечния, заснежен Север“, отговорих по моя стандартен начин. Исках да няма нищо лично в тези комуникации. В края на краищата ставаше дума за бачкане, което исках да си върша професионално. Никой не го засягаше, че съм българин.

Зашото не искам негър да ми влиза в къщата!“, ме изненада до сега приветливият женски глас.

Записах в Златната книга до адреса на семейството с големи букви МАЙКА РАСИСТКА и се опитах да запазя самообладание, като продължих да се държа учтиво.

Клиентката обаче усети въздържаността ми и продължи да се опитва да завърже личен разговор.

А Вие дядо Коледа, какво си желаете за Коледа?“

Опитваше да се държи мило, ама аз си действах по предарително определената тактика и отговорих спокойно:

Дядо Коледа има всичко и не се нуждае от нищо.

Защото аз имам едно съкровено желание“, отвърна дамата и без да съм я питал, какво е то, добави:

Желая си една красива бяла лимузина“

Когато го чух това, не можах да се въздържа и я попитах:

Лимузината с черен шофьор ли я желаете, мадам?“

Тогава тя затвори телефона и сторнира поръчката си.

Момчетата от работната борса се смяха на глас, когато им разказах за случилото се. Като компенсация ми дадоха една далеч по-добре платена поръчка:

Трябваше да раздавам подаръците на децата от цяла детска градина.

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Моят опит с Коронатa

Hristo Stoichkov

Българският йога инструктор в Берлин