Желанието, което дядо Коледа не можа да изпълни

 

Желанието, което дядо Коледа не можа да изпълни


Вечерта протичаше добре. Това си беше в реда на нещата. В края на краищата беше Бъдни Вечер. Пришпорвах от адрес на адрес моето старо черно колело. Притежавах един от онези холандските класици, които дори и в напреднала възраст си вършеха достойно работата. Това беше необходимо, защото на тоя ден ми беше отредена една извънредно важна роля. Може би най- важната: тази на дядо Коледа. Носех дълго, червеното палто, на главата ми бях нахлузил червена щапка с бял пискюл. Бях се изпотил от карането на колелото, а от полиестърската ми брада не можех да дишам нормално. Със сигурност представлявах от страна смешна картинка. С лявата ръка управлявах холандското ми конче, а в дясната държах голям чувал. В него бях пъхнал златната камбанка и златната книга. От него раздавах подаръците на децата.

В Златната си книга имах записани 16 семейства. При всяко от тях можех да остана максимум 25 минути. 5 минути бяха отделени за пристигането ми. Влизах с песен на уста. Най-често „Jingle bells. След това карах децата да ми покажат, къде е елхата и да ми дадат стол да седна до нея. В следващите 15 минути имах възможността да усетя до каква степен при семейството се чувстваше любвeoбилна атмосфера. Много семейства си поръчваха дядо Коледа с надеждата, че той ще може да замести липсващата в тях хармония. Повечето дечица получаваха прекалено много подаръци. Стресираните от професионални задължения и лични амбиции родители искаха по този начин да компенсират липсата на време и на внимание към тях. Децата ми рецитираха стихотворения и ми пееха коледни песнички докато им раздавах подаръците. Ако виждах, че таткото се прави на много важен, го карах да дойде близо до мен, да застане пред елхата и го питах, кое е било последното добро дело, което е извършил спрямо жена си. Това развеселяваше цялата се събрала рода, която заснемаше внимателно събитието с техните телефони. Бащата се гърчеше пред всички и често ме молеше да питам същото жена му. Немците като цяло обичаха да ги мъчат и след това ме аплаудираха и даваха добри бакшиши. И 5 минути ми оставаха накрая да си тръгна. Правих го, докато децата разопаковаха подаръците си. Бачкането беше свързано с яко тичане и бая стрес, но също беше неповторимо да носиш толкова радост в детските сърчица за токова кратко време.

Дядо Коледа пристигаше, пееше и си заминаваше.

Предвижвах се от адрес на адрес с моето колело и имах интересни преживявания не само при семействата, а и по пътя към тях. Бях натъпкал джобовете си с опаковани в златисто фолио шоколадови парички, от които раздавах на децата, които ме срещаха по улиците. Знаех, че мюслманските семейства не празнуват Коледа и децата от тези семейства си играеха навън. Появата на дядо Коледа за тях представляваше приятна изненада и често ми устройваха големи снежни засади. Обикновено се разминавах с няколко снежни топки в главата и с още повече по тялото и се налагаше да натисна по здраво педалите, за да се измъкна.

Прекосявах най-големия берлински парк „Tiergarten“. Дърветата и поляните му бяха покрити с красива бяла пелена. Нямаше жива душа. Исках да си поема глътка свеж въздух и да си отдъхна от една такава снежна битка в тишината на неговите алеи, когато висок глас по високоговорител ме стресна:

ХО ХО ХООО!!!“

Обърнах се в посоката, от която идваше и съзрях между дървета една полицейска кола. За дядо Мраз нямаше дори минута спокойствие този ден. Дори и куките се бъзикаха с него. Махнах им, събрах последни сили и потеглих. Да въртиш педалите по заледените берлински улици не беше шега работа. Колите ти бибиткаха, децата те замерваха със снежни топки, ченгетата ти се присмиваха, а и последният адрес беше доста далече. Поне още 4 километра трябваше да измина до него. Коремът ми къркореше от глад. От дванадесет на обед бях на път, а вече беше почти осем. Домът се намираше се близко до централната улица на Западната част на града „Kurfürstendamm. Въртях педалите и наблюдавах фасадите на къщите. Берлин се превръщаше по Коледа в светлинна дискотека. Немците имаха традицията да украсяват прозорците си с мигащи светлинки във всякакви цветове. Чудех се от къде черпеха такава страст към кича по Коледните праздници. По Нова Година пък ги обземаше несравнима пиромания. Така се презапасяваха с всякакъв вид бомбички, ракети, фойерверки и конфети, че човек виждаше, че са си военно племе. Често се майтапих с приятели, че ако искат да разберат, как е било възможно две световни войни да почнат от Германия, да дойдат да празнуват Новата година в Берлин. С такива мисли стигнах до дома на последния ми адрес. Успях да бъда точен. Погледнах в Златната Книга преди да почукам на вратата. Беше само едно дете. Беше момченце. То ми отвори вратата. Майка му беше зад него. Тя беше на около 40. Имаше дълги, катранено черни коси. Носеше прилепнала по тялото тъмно лилава лъщяща рокля, която подчертаваше пищните и´ форми. Деколтето и´ беше дълбоко и примамливо. Жилището беше обзаведено стилно. Големи абстрактни картини красяха стените. В коридора имаше скулптура на породист черен кон. Навсякъде блещукаха дълги червени свещи, които придаваха на холната стая задушевна атмосфера.

Раздадох подаръците на детето. То изпя една песен. Нямаше други гости. След това оповестих желанията, които майка му ми беше споделила преди това по телефона. Момченцето трябваше да свикне да спи сам в стаята си. Също трябваше да се научи да прекарва нощите от време на време при татко си. Майката използваше авторитета на дядо Коледа, за да увеличи полето на своята лична свобода. Така правеха повечето семейства. Когато се сбогувахме на вратата, тя ми подаде куверт с хонорара, погледна ме за няколко секунди право в очите и попита:

Може би дядо Коледа би искал да остане за едно просеко?“

Огледах я. Роклята и беше дълга и тясна. Гърдите и´ бяха големи и подканващи. Сякаш беше пъхнала две малки дини под роклята си. Обмислих, дали мога да погледна на това също като на подарък. Първо да ощастливя детето, после майка му. Тогава коледната ми мисия щеше да бъде изпълнена изцяло. След това си помислих, какво впечатление щеше да направя на момчето да види дядо Коледа да пие просеко с майка му и отказах учтиво.

С най голямо удоволствие, мило дете!“, отговорих с гласа на дядо Коледа. „но още много деца ме очакват да им донеса подаръците и шейната с елените също ме чака отвън. Весела Коледа!“

Това беше чиста лъжа. Намирах се на последния ми адрес и бях смъртно гладен. На масата имаше още много вкусни ястия и майката изглеждаше доста добре. В края на краищата дядо Коледа беше мъж и като такъв се нуждаеше от две неща, за да бъде доволен: добра храна и добър секс. От секса току що се беше отказал, ама една хубава гозба нямаше как да не приеме. Такива мисли ме занимаваха, докато излизах от жилището и се преобличах на стълбището. Напъхах костюма заедно с брадата и перуката в празния чувал за подаръци и пристъпих навън. Зимата, тази кокалеста белокоса дама ме лъхна със снежния си дъх и вкопчи хладните си нотки в скованото ми от глад тяло. Въздъхнах и се огледах. Сам си бях виновен. Животът беше замрял. Сякаш всички ресторанти в Берлин бяха затворени. Усмихнах се, когато съзрях един малък турски имбис, който работеше. Джобовете ми бяха натъпкани с банкноти. На тоя ден бях изкарал близо 400 евра. Можех спокойно да си позволя да се почерпя с една топла, вкусна гозба. Добре беше, че турците не празнуваха Коледа и дюнерджийниците им бяха отворени. Вътре беше празно като изключим присъствието на едно младо, чернокожо момиче. Имаше стройна спортна фигура. Дупето и приличаше на красив орех. Така можеше да изглежда само дупе на момиче от Африка. Беше се взряла в стената зад тезгяха. Там бяха написани ястията и техните цени. Миришеше на печено пиле. Видях, че си броеше паричките и явно обмисляше, дали можеше да си позволи да си вземе нещо.

Какво ще обичате?“, попита турчина. Носеше бяла изгладена риза и беше засукал гордо черния си мустак.

Тя първо замълча с неудобство. После реши да не яде нищо. Преди да се обърне и да тръгне да излиза, се намесих:

Днес е Коледа и аз съм дядо Коледа. Поканена си на вечеря. Поръчай си, каквото ти душа иска и аз ще се погрижа за сметката.“

Тя ме погледна със смесица от скептицизъм и изненада. Имаше красиво лице с изразителни черни очи. Със сигурност ме мислеше за луд. Посочих чувала, в който бях сложил костюма и казах:

Виждаш ли този чувал? Пълен е с кинти. Не се срамувай, а почвай да си избираш!“

Тя ми се усмихна и ние започнахме да си поръчваме Коледното меню заедно.

Получи се една многообещаваща Бъдни Вечер.


Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Моят опит с Коронатa

Hristo Stoichkov

Българският йога инструктор в Берлин