Дитер от щанда за наденички – или за малките хитринки за преодоляването на охраната на събития и дълги опашки

 

Дитер от щанда за наденички – или за малките хитринки за преодоляването на охраната на събития и дълги опашки

– „Весо, къде си бе, копеле?!“ – гласът на Лукас трепереше от вълнение.
– „Какво става?“ – попитах аз. Познавах го – винаги знаеше къде са най-добрите места.
– „Идвай веднага! В Художествената академия! Толкова много красиви жени! Полудявам! Имам нужда от помощта ти!“

Лукас умееше да ме убеди само с няколко думи. Взех S-Bahn-а – както в Германия наричаха метрото, което се движеше над земята, а не под нея. Наблюдавах кристалното небе и си мислех, че Берлин наистина е страхотен град. В него човек можеше да преживее два невероятно красиви дни. Първият беше Коледа, а вторият – лятото.

Когато пристигнах, пред входа се виеше опашка, която стигаше почти до зоопарка. Сградата на академията ми приличаше на изискана възрастна дама, която беше отворила вратите на своя дом и очакваше гости. Входът беше разделен на две части: от едната страна бяха поставили висока маса със списъка за поканени гости, а от другата можеха да влизат обикновените посетители.

– „Лукаааа, вече съм тук, но не виждам как ще вляза вътре – опашката е безкрайна! Имаш ли достъп до списъка за гости?“

Приятелят ми винаги намираше начин да се промъкне дори на най-строго охраняваните места. Беше ми разказвал как на Ибиса просто подминавал охраната на големите партита като отдавна очакван гост, без да трябва да плаща. Възхищавах се на лекотата, с която маневрираше през живота.

– „Разбира се, че ще те вкарам!“ – каза той. – „Кажи само, че си дошъл да работиш при Дитер на щанда за наденички. Не си тук за купона, а си по работа!“
– „Смяташ ли? Наистина ли този номер ще мине?“
– „100%! Действай!“

Доближих се до мястото за поканени. На масата седяха момче и момиче.
– „Здравейте, това ли е студентското парти?“ – започнах.

Момичето кимна. Беше около 25-годишна, с красиво овално лице, тъмна коса и кафяви очи.
– „Трябва да работя тук – на щанда за наденички. При Дитер!“ – поясних.
– „Може ли да ме пуснете?“
– „Не става толкова лесно!“ – отвърна тя. Имаше нежен глас.
– „Дитер трябва да дойде да те вземе оттук!“ – добави момчето, симпатичен мулат в бяла риза с къси ръкави.
– „Но аз го сменям! Как да остави щанда и да дойде?“
– „Не, той трябва да дойде!“ – повтори момичето.

Обадих се на Лукас:
– „Искат Дитер да ме вземе от входа.“
– „Дай им телефона!“ – отсече той.

Подадох апарата. Момчето слушаше внимателно и вече посягаше към гривна, но момичето го спря.
– „Ела с мен!“ – каза тя. Поведе ме навътре и обясни на охранителите:
– „Той е тук, за да работи.“

Усмихнах се. Лука беше заслужил безплатна наденичка от щанда на Дитер. Спомних си за пресбала в „Риц-Карлтън“ по време на филмовия фестивал „Берлинале“. Тогава беше зима. Трябваше да търся фрак на заем. Лука ме беше накарал да се представя за професор д-р Феликс Цимерман, известен филмов критик – и пак се получи.

Дали ще си професор или временен помощник на щанда за наденички – не беше от значение. Важното беше да имаш добри приятели с креативни идеи и заедно да бъдете част от празника, наречен живот.