Можеш ли да се върнеш да живееш в България? Част втора: съседи

Можеш ли да се върнеш да живееш в България?

Част втора: съседи

Казваха хората, че един мъж в продължението на своя живот трябва да създаде едно дете, построи една къща и да посади едно дърво. 

Реших да започна от последното. Купих една черешова фиданка и я засадих в градинката пред сградата, в която живеехме. Почвата в България беше плодородна. Фиданката бързо хвана и порасна. По това време следвах в чужбина. Връщах се главно през ваканциите. На всеки 5-6 месеца ми беше драго да наблюдавам, как гордо се извисяваше черешката ми устремена право на горе. Дънов ли беше казал, че от начина, по който растат дърветата, могат да се направят изводи за характера на хората, които са го посaдили, което приемах като комплимент. Мислих си, колко красива метафора е да се стараем в житейския си път да бъдем като дърветата. Пуснали на дълбоко корени в земята, тоест центрирани в своята природа и извисяващи клоните си на горе към небето следвайки мечтите си. Sky is the limit.

Вкусните череши, които започна да дава дървото като плод, доставяха радост не само на мен, но и на децата в квартала. Те се качваха на старата мрежеста ограда и си хапваха до насита, напомняйки ми за моите детски години и набезите ми с приятели по съседските градини.

Живеехме на втория етаж в триетажна кооперация в покрайнините на София. Бяхме шест семейства. На всеки се полагаше по един гараж, по един таван и мазе и една малка част от градината отпред. Съседът отдолу се казваше Жорко. Той беше с десетина години по-стар от мен и много го биваше в ръцете. Беше остъклил двата балкона от двете страни на двустайното му жилище. Гаражът си го беше превърнал в склад, а на площта от неговата градина беше изградил красива лятна кухня с барбекю, столове и голяма маса от масивно дърво. За целта дори беше построил над нея покрив и я заградил и измазал с тухлени стени, което според някои от другите живеещи в кооперацията не беше в реда на нещата. Жорко както повечето съседи в България не се допитваше до мнението на другите като правеше нещо и си беше посадил също лозница, която се простираше от лятната му кухня до гаража му склад. За нея той се грижеше ежедневно и на есен си правеше вино от реколтата. 

Годините се минаваха. Татко ми се беше поминал и майка ми прекарваше повечето време на село, намирайки утеха в работата със земята. Аз се бях задомил в Берлин и имах малко дете. Бях изпълнил с други думи и второто условие, какво един мъж трябваше да стори в рамките на своя живот. Прибирах се сравнително рядко  в София, където преспивахме със семейството ми на път към някоя от красивите ни  планини или морски курорт, Така един ден в началото на септември с жена ми и вече двугодишния ни син бяхме пак там. Майка ни посрещна както винаги с трепетно очакване. Беше се издокарала с бял панталон и червено сако. Косата си беше боядисала в златисто кафяв цвят. На масата нямаше място от вкусни манджи. Зелена и шопска салата, хайвер, маслини, тиквички запечени със зехтин и сирене, патладжани с гъбен сметанов пълнежи и варена тиква с орехи бяха малко от нещата, на които окото ми се наслаждаваше преди да поемат краткия път към корема ми. Телевизорът работеше както винаги без прекъсване и по него вървеше програма, в която водещият седеше срещу млада жена и и’ задаваше  различни въпроси. Ако ги отгатнеше, тя получаваше  парични награди. В Берлин нямахме телевизор и малкият се беше вторачил като невидял.

“Весче, трябва да ти кажа, че Жорко отсече черешата”, сподели тя, когато вече бяхме свършили с угощението.

“Как така?”

“Иди да видиш”

Жилището се състоеше от хол, който бяхме разделили на спалня и дневна с една дебела завеса и стая, където живееха баба и дядо докато бяха живи. Отидох в стаята, отворих прозореца и видях, че оградата беше бутната, черешата я нямаше, а на нейно място съседът си беше паркирал джипа. Кръвта ми се качи на висока скорост в главата. Първият импулс беше да слезна долу и да му гръмна една тупаница в просташката муцуна. Бяха ми казали, че отрициталени емоции от рода на гнева, яда, ревноста и зависта човек не може да контролира с главата си, но би могъл да омекоти с помощта на дишането. Другото нещо, което бях чел бе, че будистите измерват размера на личната свобода на човека във времевия интервал между импулса и реакцията. Колкото по-дълго е този промеждутък между провокацията и реакцията ти, толкова по-свободен е даденият индивид. Заради това оставих прозореца отворен и дишах дълго дълбоко от есения софиийски въздух, докато не се успокоих и реших да преспя и на другия ден да говоря с него за случилото се. Спах неспокойно. Будих се често и си спомних едно предаване с една психоложка, която изследваше стрес. Тя споделяше, че реакцията ни в стресови ситуации, е помогнала на човека да оцелее в неговата еволюция. Каза, че тогава в кръвта ни се отделяли кортизон и адреналин. Кръвта ни се оттегляла от вътрешните органи към по-големите мускули, за да можем да се бием или да бягаме по-добре. Зениците ни се разширявали, за да виждаме по-ясно, а дишането се учестявало, за да можем да реагираме по-бързо. Проблемът беше, че ако не успеем да се освободим от тези реакции и сме под влиянието им по-дълго, това водило до безсъние и редица здравословни последици в нашия организъм. 

Беше вече около 11 часа на другата сутрин, когато слезнах долу и го заварих да се занимава в двора с приготвянето на своето вино. Беше среден на ръст жилав мъж. Имаше черни къси коси и тъмни очи. Като дете никога не си играехме заедно въпреки че деляхме един и същи двор. Спадаше към този тип хора, от които можеше да се очаква всичко. Фитилът му се палеше лесно и често го чувах да се ругае с възрастни съседи на висок глас.

Утрото беше слънчево. Задният двор имаше размер на половин тенис игрище. Гаражите бяха наредени един до друг като спящи сиви слонове, като неговият беше първия. Той седеше пред него на малко столче и чистеше гроздовете преди да ги сложи в казана.

“Жорко, здравей!”

“Ооо Веско! За колко време си тук?”, попита той надигайки кратко поглед и продължавайки с чистенето на гроздовете. Сортът, който оглеждаше беше дребен, но за това пък сладък.

“За малко. Искам да те попитам, ти ли отсече черешата?”

Той спря да чисти и ме погледна изкъсо. От тъмните му очи светнаха искри.

“Заради тази твоя череша децата от квартала ни разбиха оградата!

Ти какво си мислиш, а?! Идваш тука 2-3 пъти годишно. Кой се грижи тука? Ако аз не съм, да се е разпаднало всичко! Кой направи осветлението на стълбището? Майка ти едно благодаря не каза!”

“Чакай, чакай малко!”, опитах се да запазя спокойствие. 

В България беше обща призната техника, че атаката е най-добрата защита и това се прилагаше на много нива на обществената комуникация. Чудех се, откъде идваше този гняв, който чувствах у хората. Моя приятелка-психотерапевт, твърдеше, че сме много изстрадал народ и мъките се пренасяли от поколение на поколение и тежали на хората като карма. Дънов твърдеше, че ние сме черния дроб на света и у нас се преработвали мърсотиите на организма на Земята. Други психолози казваха, че корените на такова поведение се криeли в една неудовлетвореност, която предизвиквала тревожност в ума и изкристализирала в гнева, който вербално излизал навън с крясъци или физически чрез агресия. 

Трябваше да положа усилия да не бъда въвлечен в тази спирала на разрушителните емоции. Поех си пак дълбоко дъх и издишах. Трябваше да запазя спокойствие. Животът си беше най-големия учител и това бяха истинските уроците, които ми поднасяше. Хора като този индивид ме подлагаха на тест, за да видя, какво точно съм научил на практика след толкова много теория.

“Това черешово дърво, което ти отсече, в чия градина беше?”, опитах се да върна диалога в границите на разума.

“Вашата!” 

“След като е нашата  с какво право си позволяваш да го отсичаш?! Представи си, че за направя нещо в твоята лятна кухня без да те питам. Ще го одобриш ли?”

Той поклати недоволно глава и продължи да си чисти гроздето.

След десетина секунди мълчание, ме погледна и каза:

“Искам да те питам нещо друго. Знаеш от няколко години наемам гаража ви…”

“Да, знам, че майка ми да ти го дала за 60 лева на месец при пазарна цена 150...”

“Така се разбрахме като съседи” 

“Жорко, като сме съседи, нали знаеш народната мъдрост, която казва, да не хвърляш камъни в градината на съседа”

“Какви камъни бе?”, чух го пак да повишава глас.

“Паркирал си джипа на мястото, където си отсякъл черешата и това не е твоя двор”, опитах се да отговоря възможно спокойно.

“От януари, ако искаш да ползваш още гаража ни, ще си плащаш нормалния наем.”

“Това няма да стане. Не мога да дам толкова пари. Знаеш, че не работя.”

“Еми ще трябва да го освободиш тогава”

“Аз друго искам да те питам”, каза Жорко и стана от столчето си. Избърса ръцете си с един бял парцал. Очите му се бяха присвили и изглеждаха като очи на лисица. 

“Искам да го купя!”

“Нали нямаш пари да си плащаш нормален наем, а имаш да караш джип и да купиш гаража ни”, помислих си с намсешка.

Имаше интересен парадокс в начина на мислене на българина. Той обичаше да се оплаква и рядко можеше да чуеш да се похвали с нещо. Близък приятел от Карлово, с който се познавахме от студентските години, ми беше казал, че това се дължи на възпитанието му като дете, когато му е набивано в главата да не се хвали пред хората, за да не си въвлече тяхната завист.

“Да е жива и здрава майка ти, но нищо не е вечно. Аз ще си взема, ако е нужно кредит.”

Гледах Жорко и си мислих, до къде можеше да стигне човешката безочиливост, когато чух леко дрезгавия му глас отново да нарежда.

“Знам, майка ти все още е жива. Да е жива и здрава, но сестра ти принципно ми е дала съгласието си за гаража.”

Бях чул Далай Лама да казва, че в основата на гнева стои страха. Страх, че няма да получим това, което искаме. Страх, че не ни уважават и че не сме обичани. Един от начините според него да го преодолеем е да се запитаме, от какво точно ни е страх и да признаем уязвимостта си. Ако си признаем и изпитаме състрадание към себе си, ще можем да го изпитаме спрямо някой друг човек. Будисткият учител беше казал:

“Представете си, че живеете до неприятни съседи. Може да ги обвинявате и критикувате. Може да живеете в постояна тревога и притеснение, че никога няма да имате добри отношения с тях. Може да отричате проблема и дори да се преструвате, че отношенията си изобщо не са конфликтни. Нито едно от тези неща обаче няма да ви помогне. Вместо това може да приемете, че отношенията ви със съседите са проблемни, но искате да ги промените. Може да успеете, а може и да не успеете. Но бихте могли да опитате. Не можете да контролирате съседите, но имате някакъв контрол върху своите мисли и чувства. Вместо гняв и омраза, вместо страх, можете да потърсите съпричастност към тях в душата си, да се опитате да изпитате нежност и добросърдечност към тези хора. Това е единственият начин да подобрите отношенията си. Възможно е с течение на времето те да се подобрят. А може и да не се променят. Това не е във ваш контрол, но ще изпитате вътрешен покой. Ще сте способни да изпитате радост и щастие, независимо дали съседите ви променят отношението си към вас, или не.”

Дали това беше възможно да приложа това знание  в ситуация, която животът току що ми беше поднесал?

Поклатих глава, усмихнах се на Жорко и си тръгнах.