Просякът

 


Просякът


„До нас седи един просяк от България по цял ден“, сподели Драго отпивайки от препълнената си чаша червено вино. Косата му беше сресана грижовно назад исе беше се спуснала стремглаво надолу зад раменете му. Сивите нюанси не можеха да се скрият, а коремът му беше издул синята му памучна тениска. Драго живееше близо до мен и често минавах след работа да пием по едно на терасата му.


„Младо момче е, винаги чист и спретнат, винаги усмихнат. Трябва да минеш да го видиш! Наш набор. Ще те освежи!“


Драго както повечето българи обичаше да се оплаква от живота и когато от неговите уста идваше такава препоръка, трябваше да и´се отдаде нужното внимание.

„Е, щом е наш набор значи е в разцвета на силите си. Къде точно кисне?“

„На ъгъла  Роза Луксембургер с Мюнцстрасе“, отвърна той с плътния си глас.


За мен процяците бяха представители на хората, които животът беше научил да  превъзмогнат егото си. Да седиш по цял ден и да не правиш нищо освен да молиш други непознати за теб хора да ти дадат някоя монета или някое парче хляб предполагаше, че си се смирил, че сам няма да се справиш и за това си прибегнал до просешката тояга. Бях чел, че Леонардо Да Винчи си бил пожелал на погребението му ковчега му да бъде съпроводен само от просяци и си го обяснявах с това смирение, което той е виждал в тези хора. С такива мисли още на другия ден минах покрай въпросното кръстовище. Слънцето грееше и по берлинските улици се усещаше радостно оживление. Хората бяха забързани да пазаруват по безбройните бутици в центъра. Момчето беше седнало на  прага на една врата. Когато се приближих, установих, че отдавна вече не можеше да се нарече момче, а си беше вече зрял мъж. От гладко обръснато му лицеме гледаха две големи блестящи сини очи. С румените си закръглени бузи не даваше вид на човек, който гладуваше. Дрехите му бяха чисти и изглеждаха като нови. Носеше тъмно сини дънки и дънкова риза в същия цвят с къси ръкави. Ако не седеше на тротоара на кръстовището и пред него нямаше пластмасова чаша, където хората да му оставят стотинките, със сигурност нямаше да си помисля, че беше бездомник.


„Здрасти, Драго ми спомена за теб. Казвам се Весо, а ти?“

„Ееее, супер! Точно ми се говореше с някой нашенец, че ми писна от тези туристи и бизнесмени, които минават тука така забързани. Щом Драго те праща сигурно си интелигентно момче, а не някой от тези пропаднали пияници, които се навъртат наоколо. Извинявай, забравих да се представя: Аз съм Иван“,  отговори той и на лицето му грейна усмивка.


„Отдавна ли си в Германия, Иване?“

„Еми, от две години. Преди това бяха малко на Крета, ама иначе съм на път за Маями!“, каза той и се засмя отново. Смехът му ми приличаше на звънчето на някое младо козле радващо се да си играе на поляната със зелена сочна трева. 

Имаше лекота и непринуденост в начина, по който изговаряше словата. Какво ли имаше да му тежи? Нито дом, нито жена, ни деца, ни работа. Нямаше за какво да го е грижа! Бях чул от една румънска състудентка, че баща и´избягал в Дания, за да бъде просяк и пишел книги на улицата, защото не издържал живота с жена и пет деца. Пак се изискваше голяма доза смелост човек да се реши на такава постъпка или наистина задълженията така да му се качат на главата му, че да се реши да зареже всичко и да си седи денонощно навънка. Но какво ли можех да кажа аз за живота на един просяк, след като всяка вечер си лягах с пълен стомах в топлото легло? Спомних си, че преди години на няколко пъти ми се беше наложило да нощувам навън и то беше по южни плажове след дълги веселби. Спомних си, колко схванато усещах тялото си, как ме боляха кокалите и миришеше пота ми тогава въпреки че бях само на 20. Как ли се чувстваше мъж на 40 да нощува на студено и влажно време можех само да си представя. Да не говорим, ако на туй отгоре му къркорят червата от глад.  И това бях опитал съзнателно и не можех да се похваля с големи успехи:  преди около 15 години бях решил да постя покрай Великден и след 2 дни така ми причерня пред очите и ми се зави  свят, че бързо се отказах от намеренията си.  

„Вярно ли се гласиш за Маями?“, опитах се да прекъсна мислите си и да науча повече за плановете на Иван.

„Да, бе чакам само да ми дадат виза и се вдигам“, захили се  той и добави:

„Ти от майтап не разбираш ли бе?!“

„Какво те накара да станеш просяк?“ 

Той се замисли за няколко секунди сякаш му беше трудно да си спомни за причината и после каза:

„Еми, скарахме се с един за една работа. Излъга ме. Теглих му една майна и ето от тогава добре си живея така!“

„Не ти ли става скучно да си по цял ден на едно място“

„А като напече силно слънцето се местя на другата страна на улицата, където е сянка“, отвърна с усмивка той. После ме изгледа внимателно със светло сините си очи и добави:

„А ти можеш ли да ми намериш една такава шапка с козирка като твоята, че това лято слънцето много ме пари нещо, а не искам да се крия по сенките.“

„Ще погледна“ , обещах му.

След няколко дена минах и му бях взел с мен една сива велурена шапка с козирка, която със сигурност щеше да му свърши работа.

„Е, ти мене за балама ли ме взимаш“, присмя ми се Иван след като я огледа  внимателно. 

„Такива боклуци не слагам на главата си!“, отрече той и ми я върна обратно.

„Ти си голям директор бе!“, озъбих му се аз.

„Хем на улицата живееш, хем претенции имаш!“

„Човече, нищо, че ме гледаш, че живея на улицата. Аз имам 12 куфара с дрехи.Всеки ден си обличам най-хубавите. Не повтарям. Нито пък пия и пуша. Ти да не ме мислиш за някой от ония, които спят пияни или надрусани под моста на Фридрихщрасе. Аз си имам свои принципи. Добре си живея.“


Точно в този момент мина един немец на средна възраст със сив костюм и очила и понечи да сложи една монета в чашката пред него. Ванката обаче с рязко движение успя да я закрие с дланта си и да му попречи на начинанието. Немецът изсумтя нещо и продължи по пътя си.


„Защо не прие помощта на човека?“, попитах го учудено. Ставаше вече тъмно и захладняваше.

„Призлява ми от такива навлеци!“, отговори той с ядосан глас.По  лицето му беше изписано възмущение. Очите му се бяха присвили, а на челото му се бяха появили бръчки.

„Цял ден тича като муха без глава, подлага задника си да печели тлъстата си заплата,а после като на животно ми пуска 10 цента мислейки се за голям великодушко и очаквайки благодарността и благословията ми. Може да си ги запази стинките за себе си. Ако наистина иска да помогне, ще даде някое евро, а ако иска да покаже уважение, ще ми подаде 5 или 10 евра, ама не да ги пуска в чашата като на животно, а ще ми ги подаде в ръката. а не да ме използва, за да залъже гузната си съвест!“


От тогава минавах от време на време. Живех наблизо. Виждах го често в компания на момичета, главно азиатки, които по някакъв начин привличаше. Направи ми впечатление, че докато говореше с друг човек вниманието му беше на 100% съсредоточено върху него и изобщо не забелязваше минаващите хора нито ръкомахането от моя страна. Дразнеше ме, че един бездомник можеше да има такъв безгрижен живот, Той ми показваше, че човек можеше да живее съзнателно дори да бъде на улицата и да вземе повече от момента, отколкото повечето от нас образовани и цивилизовани маймуни, които тичахме като главами от едно място на друго и вечерта преди да си легнем не можехме да си спомним, какво сме правили през изминалия ден.

Една вечер ни беше останало малко салата с омлет и жена ми точно искаше да ги изхвърли в кофата за боклук, когато и´казах:

„Дай да ги занеса на бездомника. Може да му се осладят.“

Вече беше зима и едно хубаво ястие можеше да му дойде добре. Драго ми беше казал, че се бил срещал в София с майка му, която изпратила по него 1500 евра, като го помолила да не му ги дава всички, а по малко, за да не ги изхарчи. Парите били предназначени за да може да нощува по хостелите на топло и чисто.

Студеният вятър ме лъхна докато вървях по улицата. Беше около нулата, но влагата в Берлиn правеше усещането за температурата винаги с няколко градуса по-студено. Мислех си, как ли ще реагирам, ако отхвърли дарението с думите:

„Какво ми носиш тези останки. Я си ги запази сам за себе си!“

След отказа на шапката с козирката го бях сложил в чекмеджето на хората, от които мoжех да очаквам всичко.


„Донесох ти малко омлет и салата, ако обичаш да хапнеш,“ му казах след като го поздравих. Той се беше сгушил в огромен тъмно син спален чувал и само главата му се беше показала навън. На нея имаше вълнена шапка и двете му уши стърчаха зачервени от студа.


„Ей, не мога да повярвам!“, извика той радостно.

„Не мога да повярвам, че този път уцели в десятката. Точно това ми се ядеше в момента и ти ми го донесе. Супер си – благодаря ти!!“

След това ги взе и прибра в една торба внимателно. 


„Ша си ги хапна по късно като се прибера в хостела, където спа“, поясни ми той.

„Друго е човек да си хапне на топло и на маса заедно с други хора“, добави с усмивка.

„Само кучетата ядат сами, а и без това скоро ще тръгвам. Още няколко евра ми остана да събера, за да си платя 25 евра за нощувката.“

„Виждам те в компанията на красиви азиатки?“

„Да бе, носят ми всеки ден ядене. Не знам, с какво ги привличам. Може в някой друг живот да съм бил индиански вожд“, смееше се той.

„И ще ти кажа само на теб като на стар приятел. Ти след Драго си ми най-добрия приятел в Берлин...За това ще ти го споделя това...“

Ванката затаи гласа си сякаш изричаше нещо тайно, което не трябваше да стане достояние на другите хора.


„Казвам ти: Само някоя от тия мадами да ме покани някой ден да спя при нея, ще превъртя от кеф. Едно малко жилище ми трябва и ще видиш, как ще запаля ракетата и ще излетя високо! Ще стана човек!“


Следващия път ме помоли да се обадя на майка му. Спомена, че е намерил някакъв украинец, който е готов да му предостави едностайното си жилище срещу 400 евра.


„Кажи и, че ако не ги прати, се връщам, но не пускай камерата, за да не ме вижда, какво правя!“, каза Ванката.

Майка му не вдигна. Имаше гръцки номер. Не се обади обратно.


„Драго също опита вчера и при него не вдигна..“, изкоментира той

„Странна работа!“

След няколко дни, когато минах го заварих да се залива от смях.

„А бе Вие с Драго сте големи бълъми. Ако бяхте риби, с пръчка щях да Ви хвана. Това с украинеца си беше чиста измислица.“

Ванката се смееше и тресеше целия.  Носеше синя грейка и жълта вълнена шапка. Можеше да мине за някой от украинските бежанци, които прииждаха на рояци в Берлин бягайки от войната с Русия.

„Защо лъжеш и нас и майка си?“, попитах го аз.

„Еми, искам да имам малко повече пари. Да имам налични, за да започна от някъде.“

„Какво искаш почнеш?“

„Не знам още“

„Има ли нещо, което да обичаш да правиш?“

Той се замисли за малко и каза:

„Мога добре да чистя и мия чинии! Бърз съм като финикиец.“

„Тогава бързо ще си намериш работа, където и да си!“

Така си минаваше времето. Минавах от време на време и му давах някоя монета или сладкория и обменяхме някой лаф. Последния път, когато го срещнах, беше един слънчев пролетен ден. Той  се беше съблякъл по къси ръкави и се наслаждаваше на слънцето.

„Еее, радвам се да те видя! Отдавна не си минавал. Омлетът беше супер, ама друг път, ако ми носиш, моля те сложи го поне на някаква картонена чиния, а не в тези найлонови пликчета, които му придават вкус на пластмаса!“, нареждаше той. Гласът му звучеше бодро. Бузите му бяха зачервени от пролетното слънце, а лицето му озарено от усмивка.

„Весо, трябва да ти разказвам. Имам новости. Минаваха едни социални работници и ми предлагат да ми купят самолетен билет до България.  Аз има викам, че искам до Гърция,а те България та България. Ама то от аерогарата в София до автогарата не е далече, нали?

„Не само, че не е далече, а има и директно метро даже.“

„Ехе супер! Виждаш ли ние българите много сме напреднали с материала!Веднага ще се метна на автобуса за Атина! Слънце, море, готини хора и с 30-40 евра на ден живот ще си живея!“, смееше се радостно той. 

„Виж, ако намериш едни красиви дънки като твоите, само че да не са толкова големи, а да са 34 номер, да ми донесеш“, поклати той с глава и добави с дяволита усмивка :

„И да не се изложиш като с лятната шапка!“


Мелодията на гласа му отекваше в главата и ме накара да се замисля, с какво измервахме щастието си?

Социологически проучвания изкарваха хора от скандинавските народи като най-щастливите на земята, като смятаха, че достъпът им до здравна осигуровка, образование, работа, храна и покрив над главата е от най-голямо значение и не можеха да си обяснят, защо точно по тези страни процентът на самоубилите се млади хора е сред най-високите в света. Когато се оглеждах около мен виждах главно три типа измерване на щастие : Първият бяха заети с професионална реализация и брояха закупените апартаменти като пенсиона осигуровка, вторият гледаха на семейството си като крепост, в която се чувстваха сигурни и можеха да получават и дават топлината и любовта, която им липсваше извън него, а третият се беше спуснал по древните практики на йога и медитация с намерението да достигнат просветление. Ванката пък ми показваше, че ако човек го носи в сърцето си, дори нищо да няма, никой не можеше да му отнеме усмивката на лицето и светлината в очите.


Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

За разликите между българи и немци

Die Spaltung der Völker

The reflexion of the lion