С Лука на Формула 1 в Монте Карло

 

Състезанието за Голямата награда на Формула 1 в Монте Карло беше в разгара си. По улиците на китното малко кралство вече не се движеха състезателни автомобили, а произведения на изкуството. Всяко превключване на скоростите им звучеше така, сякаш самият дявол бе свил гнездо между педалите.

Наблюдавах това представление с моя приятел Лука – родом от Италия, в Берлин той беше DJ, а в Монте Карло турист. Стояхме край пристанището, притиснати от хора, моторен рев и огради за сигурност, зад които се движеше светът на богатите. Филмови и футболни звезди, топмоделки и милиардери подхранваха надеждата в мен, че животът беше безсмъртен.

„Красотата ще спаси света“, беше казал преди време Достоевски, а в този прекрасен ден цялата красота на света сякаш се намираше във VIP падок клуба. Само нас ни нямаше там. Небето беше кристално синьо, слънцето печеше с цялата си мощ. Едно беше ясно: скоро трябваше да потърсим по-сенчесто място.

„Мисля, че горе, на терасата на покрива, също може да гледаме добре състезанието,“ каза Лука, сякаш прочел мислите ми, и посочи висока аристократична бяла сграда точно до трасето. Лука носеше разкопчана бяла ленена риза, която щедро разкриваше гладко обръснатите му гърди и загатваше за началото на татуировка на скорпион. Той беше слаб, жилав и излъчваше безгрижната елегантност на човек, който много добре знае какъв ефект има върху другите. Орлов нос и тесни скули рамкираха малки изумрудени очи, които блестяха под гъсти черни вежди с неспокоен и леко арогантен блясък. Устните му бяха тънки, зъбите му блестяха, а кожата беше добила такъв бронзов цвят, сякаш току-що беше слязъл от яхтата си. Смесица от средиземноморска лекота и бохемска същност – човек, който никъде не принадлежеше, но едновременно можеше да пасне навсякъде.

„На входа има охрана,“ възразих аз.
„Ние разполагаме с акредитации.“
„Какво имаш предвид?“
„Ето!“ – той измъкна от портфейла си здравноосигурителната си карта.
„Сериозно ли мислиш, че картата ти от Techniker Krankenkasse ще мине за акредитация?“
„Разбира се – нали и тук в крайна сметка става дума за техника? А ние сме технически осигурени. Освен това, не забравяй, че кубетата на входа може и да носят тъмни костюми и слушалки на ушите, но едва ли имат дори средно образование.“

Речено – сторено.
С уверена усмивка и с походка на мъже, които изглеждат така, сякаш ги очакват, показахме здравноосигурителните си карти на гологлавия великан на входа. Той ги погледна, намръщи вежди за части от секундата и ни пусна да влезем.

Фоайето имаше излъскан мраморен под. Огромни огледала в позлатени рамки проблясваха по стените. Лука ми намигна заговорнически и извика асансьора. Когато вратите му се отвориха, ние се потопихме в друг паралелен свят. Шампанското течеше като вода, а деликатесите се редяха пред нас, носени на сребърни подноси от привлекателни хостеси. Намирахме се в лофт, където паркетът ни се усмихваше с искрящи изкуствени зъби, а големи платна със съвременно изкуство ни наблюдаваха нетърпеливо от стените. Въздухът беше пропит с ухание на плажно кокосово масло и пушек на запечен тартар от риба тон, но повече от всичко усещах миризмата на пари. Много пари.

Откриването направи изпълнителният директор на easyJet. За съжаление думите му се изгубиха – не поради липса на смисъл, а защото всички бяха запушили ушите си от адския шум на състезателните коли отвън. Така направихме и ние.

След третата чаша шампанско при нас дойде хостеса и ни предложи сьомга със златни стърготини. Носеше бял минижуп и тясна бяла тениска, която прилепваше по нея, очертавайки извивките ѝ така, сякаш самият плат вече не искаше да стои между нея и заобикалящите я мъже. Краката ѝ бяха безкрайно дълги, гладки и имаха шоколадов тен. Черната ѝ гъста коса с късо над веждите грижливо постриган бретон подчертаваше големите ѝ кафяви очи. В тях проблясваха игриви искри, които подсказваха, че и тя имаше желание да се забавлява като нас.

„Благодаря, но като италианско-българска банда предпочитаме нещо с моцарела. Със сигурност мацка с твоето излъчване може да уреди това?“ – каза Лука с лукава усмивка и леко положи ръка на нежното ѝ рамо.
„Ще проверя,“ отвърна тя с топъл и плътен като сладко какао глас.
„А ако искаш да попаднеш в списъка за гости за някой от мойте DJ гигове в Берлин, ще ми трябва само телефонният ти номер!“ – добави той, полу на шега, полу сериозно.

Тя не отговори, но когато се върна малко по-късно с чиния бурата, полята с трюфелово олио, небрежно пусна сгънато листче до чашата на Лука. То бе не по-голямо от опаковка за дъвка.

Няколко минути по-късно седяхме на сянка, ядяхме моцарела с позлатени ръбове, а Лука се хилеше така, сякаш току-що беше спечелил своята Формула 1.

Останахме още малко – достатъчно, за да обърнем още няколко чаши шампанско, да хапнем както подобава и да щракнем няколко селфита с гръб към трасето. Освен нас имаше бая народ. Мъже в бели костюми и жени в блестящи дълги до пода рокли маневрираха с такава лекота из пространството, сякаш бяха безтегловни. Да се завърже нормален разговор с тях беше невъзможно заради силния шум отвън.

Когато слънцето започна да залязва, решихме да се отбием в прочутото Казино на Монте Карло. Бяхме си определили бюджет предварително, за да не завършим вечерта като героя на Достоевски в „Играчът“. Двадесет евро. Общо.

Входът на казиното беше като праг към друг непознат за нас свят: мраморни колони, позлатени релефи, тежки дървени врати, а зад тях тишина, която след рева на Формула 1 беше безценна. На портала стоеше портиер, който приличаше по-малко на охрана и повече на паметник пред замък на призраците. Той беше около два метра висок, стегнат в безупречен черен фрак, а лицето му беше бледо и безизразно. Очите, скрити зад очила със сребърни рамки, ни огледаха със смес от фалшива любезност и учтиво потиснато съмнение.

На рецепцията друг възрастен мъж във фрак ни поздрави със скована благородност. Дискретният му поглед ни каза, че е видял, че не сме нито саудитски принцове, нито синове на руски олигарси. Въпреки това ни пусна, без да има нужда да показваме здравните си карти. Залата беше в бароков стил. От всякъде можехме да се оглеждаме в огромни огледала, а кристални полилеи висяха над главите ни. Сервитьори с бели ръкавици се движеха безшумно около нас, а килимите бяха толкова дебели, че можеха спокойно да погълнат мъката по пропиляните пари на клиентелата.

На рулетката издържахме точно две завъртания. Купчинката ни с жетони се стопи по-бързо от мехурчетата на безплатното просеко.
„Жалко, вечерта няма да има за нас щастлив край,“ казах на Лука.
„Чакай, приятелю! Да си видял ‘Game over’ да е излязло на екрана!“ – отвърна той и ме издърпа навън.

Вървяхме през двора, докато не спряхме пред малък фонтан. Луната ни гледаше любопитно с кръглото си лице. Водата шепнеше тихо, сякаш искаше да сподели тайна с нас.
„Погледни!“ – каза Лука.

Скептично се наведох. Монети във фонтан – за мен дотогава това беше детинщина. Желания и романтика за джобни стотинки. Но това, което видях, ми спря дъха: вътре
нямаше ръждясали дребни стотинки, а само блестящи монети от по две евро и лъскави швейцарски петфранкови парчета сребро. Едно малко съкровище искреше под повърхността. Този фонтан не беше за изпълняване на желания. Това си беше дискретната касичка на богатите – място, където дори изхвърленото имаше стойност.

„Знаеш ли какво си мисля?“ – попита Лука.
„Разбира се, че съдбата понякога помага – но само на тези, които са готови да си намокрят панталоните.“

Разменихме поглед. Около нас беше безлюдно. Бързо събухме обувки и чорапи, запретнахме крачолите и влязохме. Лука пръв – с естествената лекота на човек, който може би вече е правил това. Аз с по-несигурна стъпка нагазих в студената вода до прасците.

Тихо, но целенасочено, започнахме да събираме. Лука беше бърз. Ръцете му се плъзгаха във водата като на човек, който е свикнал да лови малки рибки в аквариум. Аз се стараех да не изоставам. За по-малко от десет минути разполагахме с нов начален капитал – многократно повече, отколкото бяхме изгубили. Върнахме се в казиното като джентълмени – с леко мокри панталони, но високо вдигнати глави и пълни джобове.

Този път се настанихме на маса, където руски олигарх играеше с две млади жени на покер. Дамите имаха дълги руси коси, блещукащи вечерни рокли и изкуствено надути устни и гърди. Бързо разбрахме, че те принадлежаха към свитата на ниския, набит мъж и се забавляваха, прахосвайки парите му на вятъра. Запазихме спокойствие, пробвахме късмета си отново и отново – и пак изгубихме всичко. Но се смяхме. Не защото бяхме спечелили, а защото знаехме, че не в това е смисълът. А в това – за една вечер да се престориш, че принадлежиш. Че си част от този свят на блясък, шампанско и сьомга със златни стърготини. И да му се насладиш така, както само външни хора могат да го направят.

С мокри панталони, празни джобове и препълнени с преживявания сърца се качихме на автобуса обратно към Ница. Билетът струваше 1,50 €. В задушното ни младежко общежитие Лука прати съобщение на красивата сервитьорка – и когато получи обратно емоджи със сърце, ми каза:
„Весо, утре ще трябва да го измислим как да се наместим поне за нощ в истински петзвезден хотел. Все пак мадамата, която ни донесе божествената моцарела, не бива да остане разочарована!“
„Ще се наложи май да ходим пак до фонтана?“, подхвърлих му аз.
„Не подценявай немците!“, отговори той с хитра усмивка.
„Какво имаш предвид?“
„Здравноосигурителната ни карта от Techniker Krankenkasse има вграден чип, с който се отварят вратите на президентските суити на всички 5-звездки по Лазурния бряг!“

После се обърна и се присъедини към групата хъркащи австралийци, с които деляхме стаята.