На откриване на Art Basel


На откриване на Art Basel


Самолетът от Сантиаго Ла Кампостела наближаваше финалната си дестинация. Красиво беше да наблюдаваш от небето, как реката Рейн се ширеше между сградите на втория след Цюрих по големина град в Швейцария и как водата и´блестеше от отражението на слънчевите лъчи. Можеха да се видят дори хора, плуващи в нея. Базел се намираше на границата с Германия и Франция. Слизайки на летището, човек можеше да си избере, от кой изход да излезне и в коя от тези страни да влезне. Чудех се, ако имах свобода да реша без оглед на финансови и други ангажименти, кой изход бих предпочел. Може би Франция. Родина на киното, на модата, на превъзходното вино, на вкусната кухня с звездите Мишелин, на Ница, Париж и Лазурния Бряг. Мястото, където обаче живееха много франсетата, които считаха себе си за представители на велика нация „Grande Nation“ и при които истината в произнесените слова можеше да се сведе до древната арабска поговорка, че те, думите, са като маслото. През деня се топят, а през ноща се втвърдяват. На второ място може би бих избрал Германия със силната си икономика, със здравия си разум и коравосърдечните хора, които преди години сами бяха избрали Хитлер да ги управлява и въпреки, че по всякакъв начин се опитваха да преработят психически онова време, още ги гонеха комплекси да си признаят, че обичаха да се подчиняват на такъв тип авторитети, които им подхранваха сякаш вроденото усещане, че са по-висши от другите раси. И накрая идваше Швейцария с прословутата си неутралност, която можеше да се оприличи с представата, че когато две големи държави се карат и всяка една дърпа одеалото към себе си, малката Швейцария винаги запазва неутралноста си, като се е позиционирала точно в средата между тях под топлата завивка и обира облагите и от двете. В тази страна човек можеше да срещне по пътя си умопомрачително красиви пейзажи. Ако обаче не дай си Боже поискаш да влезеш навътре и поемеш от красотата им, си удряш болезнено главата в твърдата корица на селските нрави сякаш красивата гледка представляваше само една пощенска картичка от дебел картон.


На летището в Базел имах усещането, че не ставаше въпрос за избор на нова страна като дестинация, а че се разхождах по боядисаните в бяло коридори на някой музей за модерно изкуство и по табелките и стрелките се ориентирах в коя зала исках да влезна. Лиспваха пропусквателни пунктове с полицаи. Нямаше гледащи с подозрение митнически служители. Вървиш необезспокояван и се отправяш натам, на където си поискаш. Имах свързащ полет късно същата вечер от Базел за Берлин, където живеех вече години наред и заради което баща ми, мир на душата му, обичаше да казва: 

Сине, много съм горд с тебе, че издържа толкова време сред суровите немски племена!“

Реших да излезна от спомени и размисли и да използвам времето да се помотая из града. Говореше се за него, че се славил с голямата откритост на местните хора, което с оглед на географското му положение и задръстеноста на средно статистическия швейцарец не беше голяма изненада.

Качих се на един автобус на градския транспорт и след около 30 минути слезнах в центъра. Огледах се. Голям плакат стоеше точно пред мен. На него имаше красива картина с разноцветни геомертични фигури в стил Кандински и отдолу пишеше, че точно в този ден е откриването на панаира Art Basel. Бях чувал много за това мероприятие. Знаех, че спада към най-значителните събития в света на изкуството и, че се провежда един път в годината. Няма в живота случайни неща, си помислих и се запътих към мястото на провеждането му. Слънцето грееше. Птичките пееха своите летни песни. По улиците на Базел цареше спокойствие, което беше присъщо на цялата страна. В Швейцария човек можеше да го хванат лудите от царящото на всякъде спокойствие. Казвам го от личен опит. Преди няколко години бях пробвал да живея там. Имах добра работа и жилище до Цюрихското езеро. Взимах купчина пари, плащах ниски данъци, ама нервите ми не издържаха и след година си бих камшика обратно към Берлин. Хванах се отново, че мислите ми като галопиращи коне препускат пак из миналото. 

Опитах се да ги обуздая поне малко и насоча към настоящето и към това, как ще влезна на панаира. За да присъстваш на събитие от такъв ранг или трябва да си поканен от някой, който участва в него или е редно да си се акредитирал предварително. Ако не си сторил нито едно от двете, трябва да си в състояние да си платиш пропуска за деня, чиято цена беше по портфейла на големите галеристи или на повече или по-малко известните колекционери на изкуство, които представляваха основната публика. Не трябваше да се забравя, че целият местен елит с удоволствие би искал да присъства на такъв тип мероприятие, където хората с парите срещаха хора на изкуството и техните представители и търговци. С такива мисли пристигнах до мястото на събитието. Пред мен се откри просторен площад. В неговия край се ширеха панаирните палати. Сградата, където се провеждаше, първо ми заприлича със сребистата си блестяща от слънчевите лъчи повърхност и футуристическата си разчупена архитектура на Алианц Арена в Мюнхен и или на някой от обектите опаковани от нашия Кристо. Входът се състоеше от три големи правоъгълни пространства. Всяко едно от тях имаше формата и големината на седем метрова футболна врата. Между всяка от тях имаше близо два метра стена, а по средата над тях висеше вграден мащабен кръгъл часовник, на който грамадни бели стрелки на черен фон отмерваха времето. На площа отпред царяха глъч и суета. Спираха бели ролс ройси, черни поршета, сиви бентлита, лимузини със затъмнени стъкла и дузина жълти таксита. От тях слизаха важно официално облечени мъже. Някои от тях водеха със себе си жените си, други бодигардове, а охраната на панаира следеше строго, за да не допуска някой от групата на зяпачите, към която спадах, да се промъкне в света на богоизбраните. Знаех, че Кристо, който бе родом от Габрово и по това време носеше името Христо Явашев, до края на живота си отказваше да говори на български. Той бе спомогнал това събитие да се прослави и в неговата последна родина Щатите. Там панаирът се провеждаше в Маями през зимните месеци на годината. След това го бяха експортирали дори и в Хонг Конг, за да дадат възможност на заможните китайци да си развиват скъпите хобита. Заради приноса на сънародника ми в света на съвременото изкуство си въобразих, че имах моралното право да влезна вътре. Една земя ни е родила. Български майки са ни кърмили. Защо той да е успял да даде толкова на света на модерното изкуство, а аз да не мога да уважа с присъствието си това мероприятие? 

Как обаче това можеше да стане? 

Трябваше да използвам силата на въображението си. След кратко размишление реших да извадя един класически трик от торбата с българските номера. Наблюдавах внимателно излизащите хора и изчаквах да намеря подходящия човек. Знаех, че в света на големите пари, хората ценяха много ресурса време и не разполагаха с много от него. Тъй че очаквах да видя някой господин или някоя госпожа с що годе дружелюбно излъчване забързани и доволни от вече проведените бизнес срещи, как излизат и се впускат да гонят другите ги чакащи ангажименти. Това, което търсиш, те търси и тебе, гласеше една поговорка и скоро се появи необходимия експонат. Дамата беше на около 60. Носеше красив бежов шлифер и малка тъмно кафява дамска кожена чанта, от този тип, който струваше по бутиците цяло състояние. Въпреки напредналата си възраст, осанката и´ беше гордо изправена, фризурата грижливо хваната на кок, но това, което ме накара да се спра на нея, беше леката усмивка, която красеше закръгленото и´сияещо лице.

 „Най-добрият индикатор, дали правиш правилно едно упражнение е усмивката на твоето лице“, казваше индийски учител по йога и аз считах думите му за валидни и в други житейски ситуации. Заради това стратегически изчаках дамата да се отдалечи достатъчно от изхода, където пазачите облечени в униформи от тъмно сини сака, сиви панталони и черни обувки гледаха строго. Точно преди да наближи стоянката на такситата и да си хване едно от тях, забързах крачка и с усмивка я поздравих:

 

Добър ден! Извинете за безспокойството, уважаема госпожо“, казах с възможно най-голяма вежливост на английски. Тя се спря и ме погледна с очакване.


Голям почитател на изкуството съм и имам силно желание да влезна да разгледам панаира. За това си позволявам да Ви попитам, дали бихте могли да ми предоставите Вашия пропуск, ако това разбира се не е свързано с излишни притеснения или не би попречило на други ангажименти от Ваша страна?“


Дамата ме изгледа внимателно. Имаше небесно красиви сини очи и нос, който заради перфектноста си по всяка вероятност беше коригиран от пластичен хирург. В погледа и´прочетох одобрително разбиране. Усмивка се разпространи по приветливо и´лице. Тя свали с леко движение пропуска, който висеше на шията и´и ми го подаде с думите:

Хубаво е, когато младите хора проявяват интерес към изкуството. Насладете се!“

След което бързо отвори задната врата на едно такси и се шмугна вътре. Гласът и´беше мек и от него бликаше топлота.

 „Много Ви благодаря!“, успях да кажа преди да затвори вратата. Тя ми махна с ръка зад стъклото за довиждане. Разгледох внимателно пропуска. На него нямаше нито име, нито снимка. Това беше чудесно, защото ме улесняваше да влезна безпрепиятствено. Спомних си една вечеринка в петзвезден хотел в Берлин по времето на филмовия фестивал преди години, където един приятел ми беше дал пропуска на известен филмов продуцент, който на туй отгоре носеше професорска титла пред благородническото си име. Чудех се, дали ще мога да се вмъкна с него без да ме усетят. Истината бе, че охраната на такива събития рядко се впуска в детайли да гледа името или снимката. В повечето случи те просто скенират пропуска и така шансът влизането да не се получи е минимален. Така и стана. Влизането ми мина гладко и бързо попаднах в света на изкуството, в който мигновено се почувствах комфортно.


Прекарах деня обкръжен от красиви картини, впечатляващи склуптури и трудно разбираеми видео инсталации. От време на време се заговарях с някое от красивите момичета, които работеха на щанда на известните галерии и така наближи края на работното време. Полетът ми беше в чак в десет, тоест разполагах с още поне два часа. Направи ми впечатление, че много хора се запътваха към горния етаж. Бях вече много гладен и реших да видя, какво става там, преди да си тръгна. Взех ескалатора и пред очите ми се откри голяма зала, която не беше разделена на различни щандове с различни изложители, както беше в долната част. Вътре имаше много хора. Не знаех, че на горния етаж по принцип се провеждаха коктейлите и различните приеми и бях приятно изненадан от гледката. Мъже облечени в тъмни костюми и жени в изящни дълги рокли отпиваха небрежно от питиетата си, докато около тях личната им охрана се суетеше. В мене се зароди желанието да бъда част от това общество, дори само за тези оставащи няколко часа. Когато у човек се зароди силно желание за нещо, то е само въпрос на време и на положено усилие, то да бъде осъществено. Предпоставка за реализацията разбира се е това желание да идва от дъното на сърцето и да не бива блокирано от съмнения и страхове. При мен желанието произлизаше не само от дълбините на сърцето ми, а и от дебрите на празния ми корем, който надаваше все по-високо глас за нещо вкусно. Прецених трезво ситуацията. Няколко приеми вървяха успоредно. Пак трябваха специални покани, за да те пуснат да влезнеш. На едно от събитията бяха заградили пространството с големи керамични саксии, в които растяха гигантски екзотични растения. Само стъблата им бяха около два метра високи и цветовете им приличаха с продълговата си червена форма на щъркелови чофки. Зад тях видях, как красиви момичета облечени в бели ризи и тесни дълги до колената черни поли разнасяха табли с апетитни деликатеси. Направих едно кръгче и избрах две саксии, пред които имаше повече хора и се шмугнах между тях в тълпата. Никой не показа никаква реакция. Хората бяха заети с размяна на любезности, отпиваха охладено шампанско и хапваха хапките с червен и черен хайвер. Никой не проявяваше интерес към моя светлост и това беше известно време в реда на нещата. Интересът на представителите на висшето общество бе отдаден на една склуптура, която стоеше в средата. Тя представляваше един мини обелиск от рода на тези, които Наполеон беше докарал след победоносните си походи от древен Египет и изложил да красят централни места в Париж. Само че този обелиск беше далече по-малък и беше изграден от блестящи скъпоценни камъни.


17 килограма диаманти, 3 кила злато и всичко това обработено ръчно от самия Алберто Матикали!“, слушах, как една дълга, кокалеста дама на заслужаваща уважение възраст и облечена в тъмно лилава вечерна рокля разказваше с ентусиазъм на придружаващия я поне 30 години по-млад сух кубелия със сив костюм, черна папионка и очила с посребрени рамки. Цайсът приемаше дадената му информация със смесица от безразличие и привидна заинтересованост. Разбрах, че се намирах на събитие на фондацията на фирмата Cartier. Виждаше се, че хората около мен, не ги мъчеха материални грижи. Съзерцавах по ръцете им изящни часовници и златни пръстени, а при представителките на нежния пол интересно завъртяни кулиета и огърлици. Това не ме учуди, защото Cartier беше един от водещите в света фирми предлагаща такъв тип вещи. Набиха ми се на очи чернокожи мъже, които бяха зорко пазени от дузина масивни бодигардове. Може би бяха търговци на диаманти, си помислих. Бях чел, че страните от черния континент като Конго, Боствана, Намибия и Южна Африка сe нареждаха след Русия към групата на най-големите производители на скъпоценните камъни. Атмосферата беше доста схваната, но хапките с хайвер бяха вкусни, шампанското се лееше и красивите келнерки накрая започнаха да поднасят дори и вкусни екзотични сладки. За да облекча момичетата да не им тежат тавите, взимах и хапвах изобилно и се чувствах идеално. След като се наядох, на пълен стомах ме обзе усещането за малоценост. Осъзнах, че бях единствения на това събитие, който не носеше костюм, а беше нахлузил протрити джинси. По всяка вероятност бях единствения, който се е предвижил до тук с градския транспорт и със 100% сигурност бях единствения попаднал на този коктейл без да бъде поканен. Усетих, как сам се вкарвах в задънената улица на себесъжалението. Реших да се почерпа с още една чаша шампанско и да намеря път да излезна от това незавидно състояние на ума и неговото въображение. Защо ли занимавах главата си с подобни глупости? Тука нито някой ме познаваше, нито аз познавах някого. Можех да бъда който и каквото си поискам на този свят. Можех да се окажа някой известен диджей или някоя рок звезда дошла да се разведри и похарчи някой друг милион за украса на финката си на слънчев испански остров. Тези нови мисли премесени с мехурчетата на шампанското, които вече образуваха вълни върху повърхноста на мозъчната ми кутия, ме окуражиха. С ръка здраво държаща стъклената чаша и гордо вдигната глава си проправих път към склуптурата. Подминах охраната на търговците на диаманти и минах с лека усмивка други трима костюмирани мъже, които я вардеха. Застанах на метър от нея и я съзерцавах няколко секунди с поглед на познавач. Скоро забелязах, че до мен стоеше дребна на ръст дама и ме наблюдаваше с големите си сърнисти очи.

Впечатляващо!“, изкоментирах.

Да, много сме доволни от това, как стана“, каза тя с мек глас на английски, в който се усещаше френски акцент. По всяка вероятност работеше за фондацията. Беше със сигурност към 60, но за възраста си изглеждаше превъзходно. Дълга тъмно синя рокля се спускаше до глезените на малкото и´тяло, тънък бял кожен колан подчертаваше фината и´талия, а копринен шал с летни оранжеви цветя обвиваше нежно шията и´. Усетих леко ухание на трапчив парфюм, което се носеше от нея. Дългите и´гъсти коси изглеждаха така сякаш бяха направени от сребристи нишки и бяха спуснати назад прихванати от красива диадема състояща се от редица малки скъпоценни камъчета в различни цветове. Аура на елегантност и финес я обграждаше. Имах усещането, че срещам същество от друга планета.


Колко струва?“, зададох въпроса, който ни връщаше обратно в грубия свят на земните материални цености. Бях вече преживял подобна ситуация в един бутик в Берлин, където дебел арабеск влезна с въпроса:

Колко?“

Младата продавачака го попита обратно:

Бихте ли казали, какво имате впредвид с колко, господине?“

А той леко възмутен отвърна:

Как какво?! Магазина разбира се!“ 

 „Склуптурата не се продава, млади господине“, отговори дамата и ме изгледа внимателно сякаш се чудеше, как съм попаднал тук. Не се оставих на изпитателния поглед на дамата да ме изкара извън сценария, който бях замислил и я изгледах също, след което се усмихнах одобрително, кимнах няколко пъти в знак на съгласие и казах с тих доверителен глас:

Това прави това прекрасно произведение на изкуството още по-интересно за мен!“

После отпих още една глътка шампанско и завъртях едно бавно кръгче около блестящите диаманти, погледнах отново дамата в очите и добавих бавно и с натъртване на английски:

Мадам, човек с вашата галантност и красота, със сигурно знае, че всяко нещо в този живот има своята цена. Аз само бих искал да науча цената на това произведение на изкуството!"

Жената ми се усмихна обратно и ми подаде с финес една бяла визитна картичка с думите:

Мосю, за това бихме могли да поговорим на спокойствие при следващото Ви идване в Париж!"


Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Българка или бразилка?

Die Komfortzone

Die Anreize des Firmenlebens