На откриване на Art Basel
На откриване на Art Basel
На летището в Базел имах усещането, че не ставаше въпрос за избор на нова страна като дестинация, а че се разхождах по боядисаните в бяло коридори на някой музей за модерно изкуство и по табелките и стрелките се ориентирах в коя зала исках да влезна. Лиспваха пропусквателни пунктове с полицаи. Нямаше гледащи с подозрение митнически служители. Вървиш необезспокояван и се отправяш натам, на където си поискаш. Имах свързащ полет късно същата вечер от Базел за Берлин, където живеех вече години наред и заради което баща ми, мир на душата му, обичаше да казва:
„Сине, много съм горд с тебе, че издържа толкова време сред суровите немски племена!“
Реших да излезна от спомени и размисли и да използвам времето да се помотая из града. Говореше се за него, че се славил с голямата откритост на местните хора, което с оглед на географското му положение и задръстеноста на средно статистическия швейцарец не беше голяма изненада.
Качих се на един автобус на градския транспорт и след около 30 минути слезнах в центъра. Огледах се. Голям плакат стоеше точно пред мен. На него имаше красива картина с разноцветни геомертични фигури в стил Кандински и отдолу пишеше, че точно в този ден е откриването на панаира Art Basel. Бях чувал много за това мероприятие. Знаех, че спада към най-значителните събития в света на изкуството и, че се провежда един път в годината. Няма в живота случайни неща, си помислих и се запътих към мястото на провеждането му. Слънцето грееше. Птичките пееха своите летни песни. По улиците на Базел цареше спокойствие, което беше присъщо на цялата страна. В Швейцария човек можеше да го хванат лудите от царящото на всякъде спокойствие. Казвам го от личен опит. Преди няколко години бях пробвал да живея там. Имах добра работа и жилище до Цюрихското езеро. Взимах купчина пари, плащах ниски данъци, ама нервите ми не издържаха и след година си бих камшика обратно към Берлин. Хванах се отново, че мислите ми като галопиращи коне препускат пак из миналото.
Опитах се да ги обуздая поне малко и насоча към настоящето и към това, как ще влезна на панаира. За да присъстваш на събитие от такъв ранг или трябва да си поканен от някой, който участва в него или е редно да си се акредитирал предварително. Ако не си сторил нито едно от двете, трябва да си в състояние да си платиш пропуска за деня, чиято цена беше по портфейла на големите галеристи или на повече или по-малко известните колекционери на изкуство, които представляваха основната публика. Не трябваше да се забравя, че целият местен елит с удоволствие би искал да присъства на такъв тип мероприятие, където хората с парите срещаха хора на изкуството и техните представители и търговци. С такива мисли пристигнах до мястото на събитието. Пред мен се откри просторен площад. В неговия край се ширеха панаирните палати. Сградата, където се провеждаше, първо ми заприлича със сребистата си блестяща от слънчевите лъчи повърхност и футуристическата си разчупена архитектура на Алианц Арена в Мюнхен и или на някой от обектите опаковани от нашия Кристо. Входът се състоеше от три големи правоъгълни пространства. Всяко едно от тях имаше формата и големината на седем метрова футболна врата. Между всяка от тях имаше близо два метра стена, а по средата над тях висеше вграден мащабен кръгъл часовник, на който грамадни бели стрелки на черен фон отмерваха времето. На площа отпред царяха глъч и суета. Спираха бели ролс ройси, черни поршета, сиви бентлита, лимузини със затъмнени стъкла и дузина жълти таксита. От тях слизаха важно официално облечени мъже. Някои от тях водеха със себе си жените си, други бодигардове, а охраната на панаира следеше строго, за да не допуска някой от групата на зяпачите, към която спадах, да се промъкне в света на богоизбраните. Знаех, че Кристо, който бе родом от Габрово и по това време носеше името Христо Явашев, до края на живота си отказваше да говори на български. Той бе спомогнал това събитие да се прослави и в неговата последна родина Щатите. Там панаирът се провеждаше в Маями през зимните месеци на годината. След това го бяха експортирали дори и в Хонг Конг, за да дадат възможност на заможните китайци да си развиват скъпите хобита. Заради приноса на сънародника ми в света на съвременото изкуство си въобразих, че имах моралното право да влезна вътре. Една земя ни е родила. Български майки са ни кърмили. Защо той да е успял да даде толкова на света на модерното изкуство, а аз да не мога да уважа с присъствието си това мероприятие?
Как обаче това можеше да стане?
Трябваше да използвам силата на въображението си. След кратко размишление реших да извадя един класически трик от торбата с българските номера. Наблюдавах внимателно излизащите хора и изчаквах да намеря подходящия човек. Знаех, че в света на големите пари, хората ценяха много ресурса време и не разполагаха с много от него. Тъй че очаквах да видя някой господин или някоя госпожа с що годе дружелюбно излъчване забързани и доволни от вече проведените бизнес срещи, как излизат и се впускат да гонят другите ги чакащи ангажименти. Това, което търсиш, те търси и тебе, гласеше една поговорка и скоро се появи необходимия експонат. Дамата беше на около 60. Носеше красив бежов шлифер и малка тъмно кафява дамска кожена чанта, от този тип, който струваше по бутиците цяло състояние. Въпреки напредналата си възраст, осанката и´ беше гордо изправена, фризурата грижливо хваната на кок, но това, което ме накара да се спра на нея, беше леката усмивка, която красеше закръгленото и´сияещо лице.
„Най-добрият индикатор, дали правиш правилно едно упражнение е усмивката на твоето лице“, казваше индийски учител по йога и аз считах думите му за валидни и в други житейски ситуации. Заради това стратегически изчаках дамата да се отдалечи достатъчно от изхода, където пазачите облечени в униформи от тъмно сини сака, сиви панталони и черни обувки гледаха строго. Точно преди да наближи стоянката на такситата и да си хване едно от тях, забързах крачка и с усмивка я поздравих:
„Добър ден! Извинете за безспокойството, уважаема госпожо“, казах с възможно най-голяма вежливост на английски. Тя се спря и ме погледна с очакване.
„Хубаво е, когато младите хора проявяват интерес към изкуството. Насладете се!“
След което бързо отвори задната врата на едно такси и се шмугна вътре. Гласът и´беше мек и от него бликаше топлота.
„Много Ви благодаря!“, успях да кажа преди да затвори вратата. Тя ми махна с ръка зад стъклото за довиждане. Разгледох внимателно пропуска. На него нямаше нито име, нито снимка. Това беше чудесно, защото ме улесняваше да влезна безпрепиятствено. Спомних си една вечеринка в петзвезден хотел в Берлин по времето на филмовия фестивал преди години, където един приятел ми беше дал пропуска на известен филмов продуцент, който на туй отгоре носеше професорска титла пред благородническото си име. Чудех се, дали ще мога да се вмъкна с него без да ме усетят. Истината бе, че охраната на такива събития рядко се впуска в детайли да гледа името или снимката. В повечето случи те просто скенират пропуска и така шансът влизането да не се получи е минимален. Така и стана. Влизането ми мина гладко и бързо попаднах в света на изкуството, в който мигновено се почувствах комфортно.
„Впечатляващо!“, изкоментирах.
„Да, много сме доволни от това, как стана“, каза тя с мек глас на английски, в който се усещаше френски акцент. По всяка вероятност работеше за фондацията. Беше със сигурност към 60, но за възраста си изглеждаше превъзходно. Дълга тъмно синя рокля се спускаше до глезените на малкото и´тяло, тънък бял кожен колан подчертаваше фината и´талия, а копринен шал с летни оранжеви цветя обвиваше нежно шията и´. Усетих леко ухание на трапчив парфюм, което се носеше от нея. Дългите и´гъсти коси изглеждаха така сякаш бяха направени от сребристи нишки и бяха спуснати назад прихванати от красива диадема състояща се от редица малки скъпоценни камъчета в различни цветове. Аура на елегантност и финес я обграждаше. Имах усещането, че срещам същество от друга планета.
„Колко?“
Младата продавачака го попита обратно:
„Бихте ли казали, какво имате впредвид с колко, господине?“
А той леко възмутен отвърна:
„Как какво?! Магазина разбира се!“
„Склуптурата не се продава, млади господине“, отговори дамата и ме изгледа внимателно сякаш се чудеше, как съм попаднал тук. Не се оставих на изпитателния поглед на дамата да ме изкара извън сценария, който бях замислил и я изгледах също, след което се усмихнах одобрително, кимнах няколко пъти в знак на съгласие и казах с тих доверителен глас:
„Това прави това прекрасно произведение на изкуството още по-интересно за мен!“
После отпих още една глътка шампанско и завъртях едно бавно кръгче около блестящите диаманти, погледнах отново дамата в очите и добавих бавно и с натъртване на английски:
„Мадам, човек с вашата галантност и красота, със сигурно знае, че всяко нещо в този живот има своята цена. Аз само бих искал да науча цената на това произведение на изкуството!"
Жената ми се усмихна обратно и ми подаде с финес една бяла визитна картичка с думите:
„Мосю, за това бихме могли да поговорим на спокойствие при следващото Ви идване в Париж!"
Kommentare
Kommentar veröffentlichen