Тайландският масаж

Тайландският масаж

Беше един от онези мрачни, сиви, ветровити и дъждовни дни в края на октомври, през които беше най-добре да идеш да релаксираш на някое хубаво СПА или да си останеш в топлото легло с хубава книжка или красива приятелка.

За зла участ аз обаче трябваше да работя. Вече близо година бях назначен в една агенция за пласмент на спортни продукти и ходих всеки Божи ден със свит стомах в офиса.  Не че работата беше лоша, ама имаше един колега, който ми правеше живота черен. Голям майстор на интригите беше това момче и на туй отгоре дясна ръка на шефа. Деликатна ситуация, от която друг изход  освен уволнение не се виждаше. Ако не можеш да победиш врага си, се опитай да го прегърнеш, гласеше една древна азиатска пословица, ама при самата мисъл да се мазня на тоя нещастник, ми прилошаваше. Тялото ми също се бунтуваше. Чувствах се схванат и изтощен. Когато дойде време за обедна почивка, се опитах да си припомня положителната страна на живота. Някъде там зад тъмните облаци, които бяха надвиснали така застрашително близко над главата ми, че ми се струваше, че трябва да я наведа, за да не се зачегърта в тях, светеше слънце и пръскаше ярката си топлина. Затворих си очите и си представих красивото огненото кълбо от хелий и водород пред мен. Учителят ми по йога казваше, че е достатъчно да го визуализираш, за да усетиш въздействието му. Прав беше. Заедно с топлината в главата ми нахлуха положителни мисли. Всеки ден е различен от другите и човек трябва да цени всеки момент от своя живот, си казах. Първо се поканих на една индийска гозба с рибка и много къри в едно китно ресторантче, а след това си обещах, че ако по пътя обратно към работното ми място мерна някой масажен салон, ще си позволя и едно хубаво гръбно масажче за повишаване на тонуса.

Тялото в края на краищата беше дома на душата ни и трябваше при всяка възможност да го уважаваме и да се грижим за него. Когато човек от цяло сърце си пожелае нещо, то рано или късно се сбъдваше. Не бях карал с колелото си и 5 минути, когато на пътя ми се изпречи един красиво изглеждащ салон. На тъмно лилав фон с големи златни букви на витрината беше написано „ТАЙЛАНДСКИ МАСАЖ“.  Под  надписа беше окачен огромен плакат, изобразяващ човешкото тяло и неговите енергийни центрове. Тези хора знаят къде и как да те пипнат, за да ти повишат жизнената енергия, помислих си аз, когато го разгледах. До плаката пишеше с големи букви:

„HAPPY HOUR от 12 до 14 часа“

Първо вместо „HAPPY HOUR“  прочетох „HAPPY END“  и си помислих, че масажът може би съдържаше еротичен компонент в неговата финална фаза. Какво пък, едно освобождаване на натрупалата се негативна енергия, може да ми бъде само от полза, си помислих. Гладна кокошка просо сънува, гласеше нашата народна мъдрост. Концентрирах се и прочетох надписа още веднъж. Този път смисълът на думите не ми убягна. Беше „HAPPY HOUR“ , а не „HAPPY END“. С други думи, в рамките на обедните часове, можеше човек да се наслади на масажа, като заплати за това по-ниска цена. Отдолу имаше надпис с малки букви  „keine Erotik“.  Хората уточняваха, че масажът е без еротика, за да не стават недоразумения с гладни като мен петли.

Погледнах си часовника и се усмихнах доволно. Беше точно един. Днес беше моят ден. Днес бях галеник на съдбата. Знаех за тайландския масаж, че е на повече от 2500 години и че началото му се свързваше с индийския доктор на Буда. Можех да изпитвам само благодарност, че бях в град като Берлин, в който живееха хора от над 120 държави. Така можех да се насладя на вкусни индийски гозби, приготвени от индийски готвачи и на тайландски масажи, правени от тайландци, без да има нужда да летя часове наред над планини и морета. Натиснах един бял пластмасов звънец, разположен на черната рамка на вратата, и тя мигновено се отвори. Ниска на ръст, но здрава и набита жена, която със сигурност беше отдавна минала петдесетака, ме гледаше подозрително: „Записан час?“  Гласът и´ звучеше така сякаш не аз бях клиента, който иска да си плати за услугите на студиото, а  някой, който е дошъл да им иска пари на заем. Начинът на посрещане ми напомняха обслужването по заведенията на нашето Черноморие. Реших да не се отдавам на първото впечатление и отговорих с усмивка:

– Добър ден! Не, нямам записан час, но имам желание да направя един масаж на гърба, ако това разбира се е възможно без предварително да съм си запазил час?

-Влезте! – каза тя, след което рязко отвори вратата и ме пусна да вляза.

Носеше черно кимоно. Клепачът на лявото и´око беше така прилепнал, че не можеше да вижда през него. Това придаваше на цялото и´излъчване усещане за твърдост и непредсказуемост. Можеше да мине за боец от някой от филмите за Шаолин. Въведе ме в помещение не по-голямо от 15 квадратни метра.  Сив диван беше долепен до стената, а до него имаше дълга стъклена маса. В тъмно синя  ваза бяха сложени букет изкуствени зелени цветя. По стените висяха портрети на кралската тайландска фамилия. В немската преса се говореше за тях, че живеели повечето време във владенията си в Бавария и харчели там охотно от народните пари, към което един българин бързо можеше да прояви разбиране и съпричастност.

„Какво ли е станало с лявото и´око? Да не е влезнала с някого в схватка това намръщено бабе?, се запитах мислено. В главата ми изплува следната картина: Клиент на масажното студио и´се изрепчва. В отговор тя със самурайски вик и техника от източноазиатското бойно изкуство скача и пристиска врата му със свивката на коляното си. Човекът в отчаян опит да се освободи, размахва ръце и я цапардосва с такава сила с лакътя си по окото, че и´причинява този доживотен бушон. С помощта на въображението си се опитах да си създам положително настроение. Нали бях дошъл да отпусна малко и за това бях готов да похарча и пари. Усмихнах се малко насила.

Бойнaта лелка през това време с бързо гъвкаво движение дръпна една черна завеса и ме въведе в ново помещение. На широчина то изглеждаше като продължение на другото, но на дължина се проточваше поне още 7-8 метра. В него имаше множество мини стаички, които бяха разделени една от друга с тъмнолилави пердета. Във всяка имаше по една лежанка за масажи, дървен стол и една малка масичка, на която се намираха различни шишета с масажни масла.

„Дано тая лелка да работи само на рецепцията. Може да е собственичката, която само посрещаше и изпращаше гостите и касираше, а моята масажистка да е красиво и нежно създание, която така да ме зареди с положителна енергия, че да ме държи цяла седмица, ако ли не и месеци напред “,  си казвах, когато грубият  и императивен тон прекъсна мислите ми.

„Събличайте се и останете по долни гащи!“, нареди тя и ми посочи една лежанка.

Подчиних се и тръгнах към стола. Когато минах покрай нея, усетих едно силно убождане в горната дясна част на гърба. Някъде между предпоследното и последното ребро ме прониза остра болка. Сякаш някой току що ме бе ръгнал с остра дървена пръчка или по-скоро с отвертка тип звезда.

„Оох“, извиках изненадано, подскочих настрана и извърнах глава в посока, от която беше дошла атаката. Азиатската тигрица бързо прибра лапата си, поклати заканително глава и излезе. Бях чул някой да казва, че когато ходиш на масаж поемаш от енергията на човека, който ти го прави и искрено се надявах това да не бъдат вибрациите на тази жена. Ако в този миг имах смелостта да я попитам, щях да си спестя доста излишни емоции. Съблякох се и поставих внимателно дрехите си на дървения стол, без да ги сгъвам. Сякаш подсъзнателно исках да са готови за бързо нахлузване и бягство, ако това се наложи. Изтегнах се по бели долни гащи на кушетката. Бяха се погрижили да я нагреят и топлината бързо се разпространи по тялото  ми и ми създаде усещане на уют. Усещане, което ставаше още по-осезаемо, когато се заслушах в меката релаксираща музика. Бяха пуснали бавно изпълнение на флейта, което ме пренасяше духом в далечни страни. Точно се бях унесъл, когато висок глас ме върна към действителността:

„Маската!“

Гласът звучеше грубо и контрастираше на спокойната музика. В Германия по това време трябваше да се носят по магазините и превозните средства маски, които да ти покриват носа и устата и да те предпазват да не хванеш корона вирус,  ама в масажни салони това ми изгледаше прекалено. Протегнах се, взех маската си от стола до мен и си я сложих. Видях, как еднооката дама, която също си беше сложила синя маска, си нахлузи светло сини пластмасови ръкавици и си сипа в едната шепа от масажното олио. С външния си вид тя ми приличаше на доктор пред хирургическа операция в някоя болница.

-Къде проблем? – попита ме тя на своеобразен немски.

Там, където ме наръгахте!, си помислих да отговоря, но изрекох само, за да не я провокирам излишно:

-В горната част на гърба!“,  като посочих с ръка, за да ме разбере.

Дано да ме лъжеше първото впечатление. Дано тялото ми да бъде в ръцете на професионална масажистка, която да му помогне да не е толкова схванато и напрегнато, си казах наум и затворих очи.

Когато масажът започна, в главата ми изникна стар спомен. Когато бях малък, често седяхме на дивана заедно с татко  и гледахме по телевизията турнирите по класическа борба на Олимпийските игри. По това време имахме един състезател, който печелеше медал след медал и се беше превърнал в гордостта на нацията. Той успяваше да се наложи срещу мускулестите, обрасли с косми борци, от тогавашния Съветски съюз. По време на схватките му имаше един момент, който ми напомняше на ситуацията, в която се намирах. Нашият човек лежеше по корем и се държеше с две ръце с все сила за пода. Другият се въртеше и сучеше отгоре на гърба му и пробваше всякакви варианти, за да може да го помести. Така и аз се бях хванал с две ръце за лежанката и както нашия национален герой нямах намерение да показвам никакви признаци на слабост. Противничката ми обаче беше непримирима. Седнала така близо до мен на лежанката, че усещах плътния натиск на колената и´отстрани на тялото ми, тя с все сила ме мачкаше като превръщаше гърба ми в безформен пластилин. Това беше за мен ново изживяване, което нямаше допирни точки с релаксиращо масажно изживяване. Ръцете и´буквално се бяха превърнали на две остри пръчки, с които правеше гърба ми на решето. Всичко болеше. Аз обаче стисках зъби и се държах с все сила за краищата на лежанката. Държах се така силно, сякаш ме беше страх от себе си да не тръгна да бягам или да викам от болка. Може би това беше по-добрата алтернатива, защото близките 30 минути ми се сториха като 30 часа. Как другите немски клиенти се справяха с такова предизвикателство, се питах. Швабите като цяло обичаха да страдат. Това беше показал опита ми след повече от 20 години живот на немска земя.

„Това, което не ни убива, ни прави по-силни“, твърдеше един от големите им философи Фридрих Ницше и с тези думи обясняваше основите на немската психика. Опитах се да си отвлеча вниманието и да мисля за други неща, но болката ме връщаше към реалността. Болката винаги ни караше да живеем в сегашния момент. Атаките на тигрицата ставаха все по-интензивни. Класическата борба бе преминала в тайландски бокс. Тя вече стоеше изправена на гърба ми, скачаше отгоре и го мачкаше с пипалата си. Петите и´бяха сухи и загрубели. Със сигурност беше навъртяла бая километри, ходейки пеша по тайландските асфалтови пътища и каменисти пътеки. Почувствах се като грозде, което изстискваха, за да остане само сока му. Щеше ли да остане след това нещо от моя жизнен сок, беше въпроса, който си задавах. Маската ми пречеше да дишам. Имах усещането, че губя съзнание и започнах да удрям отчаяно с ръка по лежанката като борец, който се предава. Да, беше време да обява поражението си, ако не исках да ме изнасят с линейка от салона. Тя спря да ме рита и слезна от гърба ми. Чух как сипваше от олиото върху ръкавиците си. Реших да използвам тези секунди шанса, който ми предоставяха: с бързо движение свалих маската си надолу до брадата и поех дълбоко въздух. Да ти правят масаж с маска беше усещане, при което сякаш трети човек те е стиснал за гърлото и не ти дава да дишаш. В този момент усетих още веднъж парещата болка. Ръцете-отвертки на мъкарката не оставяха нито една гайка на гърба ми, без да бъде отвинтена. Със сигурност ми беше посинила гърба. Застенах от болка и реших да сложа край на този садизъм. С дясната си ръка се опитах да хвана нейната, която се беше вклинила между ребрата ми. Напипах китката и´и я отблъснах с малкото си останала енергия.

„Сега по-добре?“, ме попита тя.

Тая съвсем е откачила!, си помислих. Напуши ме смях, който излезе от устата ми под формата на нервно хриптене. После си помислих, че тя може да го интерпретира като положителен отговор и добавих нервно:

 „Край! Достатъчно!! Стига толкова!!“

Свалих изцяло маската от лицето си и я хвърлих с отчаяние върху дрехите ми на стола. След това избърсах потта около устата и от челото си и се обърнах  мъчително бавно и трудно по гръб, като се подпирах на лакти, за да не ѝ дам възможност да продължи. Погледнах моята мъчителка в лицето. Тя ме гледаше спокойно и с доза неразбиране с едното си око. Лицето и´ излъчваше безчувственост. Припомних си пак, как някой по-смел от мен клиент, на който не са издържали нервите, я бушoнирал и това ме накара да се усмихна злорадо.

“30 минути свършиха!“, обяви тя тържествено и изчезна. Опитах се да се изправя бавно на крака. С едната ръка се подпирах на лежанката, а с другата се добрах до облегалката на стола. Всичко ме болеше. Не си спомнях, кога за последен път обличането на дрехите ми се е струвало толкова трудно начинание.

После минах с клатеща стъпка през помещението. Изискваше усилие да мога да запазя равновесие. Дръпнах черната завеса и изтръпнах. Еднооката стоеше изправена пред изхода. На лицето и´ виждах решителност да ме довърши. Извадих покорно от джоба си и платих 22 евра вместо 25. Нали беше Happy Hour? Бях готов да и´дам дори повече само да ме пусне на свобода. Тя отвори вратата и излязох, без да пророня дума.

„Следващият път цял час масаж! По-добре!“, ме настигна гласът и´.

Без да се обръщам ускорих крачка и поклатих глава. Ако си бях взел цял час със сигурност или нямаше да съм сред живите, или в най-добрия случай щях да съм в реанимацията на някоя клиника.

Качих се бавно на колелото си и завъртях с облекчение педалите му. Сивите облаци вече ме галеха нежно по косата, вятърът допълваше ласките им, а ситният студен дъждец прекрасно ме освежаваше. Вдишвах и издишвах берлинския въздух с пълни гърди и си мислих:

„Колко хубаво беше да си жив?!“

За пръв път изпитвах искрена радост от факта, че трябваше да се върна на работното си място. Това беше наистина един щастлив край.

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Моят опит с Коронатa

Hristo Stoichkov

Българският йога инструктор в Берлин