Тихият
протест на един българин в Цюрих
За мен градът предлагаше идеалната картина за съвършения фалш и илюзиорното изживяване на щастието от битието. Никой не можеше да ме убеди, че консумацията може да направи хората щастливи.
Имах покана за един купон. Той се славеше като един от най-добрите в града и се провеждаше един път годишно в един от най-скъпите му хотели. Пред входа му бяха паркирани лимузини. Картини на Силвестър Сталоун висяха по стените във фойето. Краката ми потъваха в мек персийски килим. Партито беше супер скучно. Според наблюденията ми над 90% от представителките на нежния пол се бяха подложили на пластични операции, за да могат да изглеждат млади и красиви. Кавалерите им бяха високопарни и необщителни.
Настъпваваше времето за връчването на протестната нота. Нямах предвид блъскане или сбиване, а по-скоро един тих, елегантен акт на протест, пасващ на образован български вишист.
Отидох до бара, където имаше множество гримирани дами. Това, което ги обединяваше, беше, че бяха на около 50, а искаха да изглеждат на 25. Техните придружители също бяха там: добре облечени и порядъчно сресани мъже, които ухаеха на финни есенции. Музиката беше висока. Настроението се покачваше успоредно с консумацията на алкохола. Седнах между тях и пуснах една тиха и миризлива пръдня. Един български изтребител от арсенала на тежкотоварните войски. Миризмата се разнесе бързо. Дамите се заоглеждаха неспокойно. Мъжете се държаха така, сякаш нищо не се беше случило.
Беше дошло времето за следващата маневра. Смръщих чело и с поглед изпълнен с погнуса се втренчих първо в персоната от лявата ми и после в тази от дясната ми страна. Гледах всяка една от тях в очите съсредоточено между три и пет секунди. И двете носеха според мен еднаква част от вината за случилото се в 5* хотел. Поклатих безутешно глава, станах от стола и се запътих към дансинга.
Kommentare
Kommentar veröffentlichen