На интервю за работа в Германия

На интервю за работа в Германия

Драго завърши с отличие магистратурата си по фирмено управление в Хумболдския университет в Берлин, който се водеше като един от най-реномираните по тази специалност в цяла Германия. Само на изпита по макроикономика не можа да постигне максималния брой точки, но въпреки това беше сред първенците на випуска си. Време беше да си намери подходящ работодател. Кандидатстваше за различни позиции по цяла Германия. Искаше да остане да живее там, защото му харесваше чистотата и реда, които царяха в тази страна, а и немкините го привличаха с тяхната северняшка красота и привидна недостъпност. Мислеше си, че зад видимото им дистанцирано безразличие се криеха всеотдайно сърце и вярно тяло. Пазарът на работна ръка обаче не предлагаше много възможности за реализация. Германия се намираше в икономическа криза, ако от българска гледна точка това състояние можеше да се определи по този начин. На всеки десет направени опити за кандидатстване за дадена позиция Драго получаваше средно по една покана за интервю. При състудентите му ситуацията беше същата. Така дойде и поканата от спедиторската фирма „Bauchmann und Sohn“, чиято централа беше в малко градче в Баден Вютенберг. Мястото се намираше на 40 километра от Щутгарт, който бе столицата на тази немска федерална провинция. Фирмата търсеше някой, който да се присъедини към екипа им за експанзия на международните пазари. Позицията „Мениджър по продажби за Източна Европа“ беше направена сякаш като по поръчка за Драго. Търсиха човек с магистратура по фирмено управление, както и с познания на минимум два езика от региона и разбиране на културните му дадености. Драго с българската си социализация и майчен език, както с познанията си по руски се вписваше отлично в тези изисквания. Беше написал в автобиографията си също и македонски, защото беше сигурен, че немците си нямаха понятие, колко близък бе този език с българския. През пете си години следване беше установил, че ако кажеше на западно германец, че идваше от България, той често, за да покаже своята привидна заинтересованост, му задаваше въпроса, дали е родом от Букурещ. Ако пък вече се беше сприятелил с някой западняк, когато се готвеха заедно за някой изпит във факултета му, то тогава той или тя в знак на симпатия и проявявайки немска форма на фамилярничене го питаха често, дали ще се прибира след като завърши образованието си „там долу“. При източните немци беше по-различно. Повечето от тях бяха ходили като деца с родителите си на българското Черноморие, което по соца представляваше за тях заместител на Лазурния Бряг. Не че им харесваше толкова колкото френската ревиера, а простo не им разрешаваха да посещават други морета, за да не могат да избягат от тогавашното ГДР.
След два проведени телефони разговора с хора от отдела кадри на спедиторската форма поканиха Драго на интервю в централата им. Той стана рано сутрин, обръсна се, напръска се с парфюм на известен италиански дизайнер, облече си светло бежевия костюм, който още пазеше от абитуренската си вечер и който му беше вече малко омалял, но още успяваше да се вмести в него, сложи си една тъмно синя копринена вратовръзка, като извъртя майсторски президентсткия възел така, както го беше научил баща му и се качи на бързия влак ICE. Пътуването му траеше близо 6 часа и той се опита да оползотвори времето и да се подготви за раговора, четейки една книга за това, как трябва човек да се държи по време на такива интервюта и търсейки информация по интернета за развитието на спедиторската индустрия в Източна Европа и специално за фирмата, която го беше поканила. Пристигна по обед леко изморен и изнервен от дългото седене. Беше хубав пролетен ден и слънцето грееше сякаш по-силно отколкото в Берлин. В това нямаше нищо чудно, защото се намираше няколко стотици километра на юг. На централната гара в Щутгарт фирмата беше пратила трансфер да го вземе. Чичка на около 50 със светло сив костюм и черни леко износени обувки носеше бял лист хартия, на който с големи букви беше отпечатано името му, го поздрави и без много да говори го подкара с бял микробус Мерцедес към мястото на срещата. Драго стегна възела на вратовръзката си и се настани на задната седалка, както подобаваше на човек, който биваше возен. По време на пътя той наблюдаваше редящите се китни двуетажни къщички и малките добре подържани градинки пред тях, в които често се виждаха играещи дечица. По външния си вид те не се различаваха една от друга и изглеждаха така сякаш ги беше строил един архитект. Опитваше се да си представи, че може да живее в една от тях. Да създаде семейство, да има руса немкиня за съпруга, която да го целува, когато се връща от работа и дечурлига, които да се мятат от радост, че го виждат в прегръдките му. Гледаше и колите, които бяха паркирани пред тези къщи и си мислеше:
Тука сигурно всички карат мерцедеси!“
Знаеше, че царицата на автомобилите произлизаше от този град. Дядо му, Бог да го прости, към който Драго беше силно привързан, му беше разказвал, че след като по соц времето бяха работили дълги години в Либия, навръщане към България минали от тука, за да си купят директно от фабриката белия красив Мерцедес, с който се бяха прибрали по живо по здраво в родината и който още вършеше работа. Добре си спомняше описанието му, как още при влизането им на територията на тогавашна Западна Германия черен мерцедес със затъмнени стъкла ги бил следвал на всяка стъпка и не ги оставил на спокойствие чак до напускането на границите на страната. Това бяха спомените му от времето на Студената война. Какво ли си мислеше сега, ако го гледаше от небето, как само няколко десетилития
по-късно внукът му идваше по официална покана на фирма, за да заеме мениджърска позиция по същите тези земи и в рамките само на година две със солидната си заплата можеше да си позволи да си купи от същата марка спортна кола и да се захване със строежа на красива къща. Със сигурност щеше да му стане много гордо, си мислеше Драго, когато една бариера се отвори и влезнаха в голям паркинг. Там на голямо асфалтирано пространство бяха спряли множество камиони и леки коли. Виждаха се три високи мачти, на върха на които се вееха фирменото знаме редом със знамето на Германия и това на Европейската Общност. Централата на фирмата „Bauchmann und Sohnбеше на три етажа и от вън приличаше на бункер. Прозорците бяха малки и сивия цвят на бетонната постройката създаваше подтискащо военно настроение. Драго слезна, благодари на шофьора, загащи се, зализа косата си, прекръсти се и тръгна към главния вход. На рецепцията му се усмихна млада симпатична госпожица.
Добър ден, казвам се Драгомир Николов и идвам за интервюто за работа в 15 часа. Поканен съм от господин Баухман
Здравейте, да известени сме за вашето идване. Моля да ме последвате!“, отвърна тя с нежно гласче и го поведе към помещението, където го очакваха. Сладникавият и´парфюм допадаше на Драго, който с интерес наблюдаваше интериора. Коридорът беше постлан с червен мокет. Той беше толкова твърд, че стъпвайки по него Драго имаше усещането, че върви по наредени една до друга входни изтривалки. Вратите, на стаите, покрай които минаваха, бяха тапицирани и боядисани в тъмно кафяво. По стените бяха окачени картини, по които в бели, остъклени пластмасови рамки го гледаха дълги камиони, които явно принадлежаха към флотата на фирмата. Рецепциониската отвори една врата и обяви влизането му.
В около 40 квадратни метра стая около маса с железни орнаменти и със стъклена плоскост седяха двамата управляващи директори на фирмата, заедно с тяхната асистентка и шефката на отдел кадри. Жалузините на малките прозорци бяха пуснати и слънчевите лъчи дори с усилие не можеха да проникнат вътре. Продълговатите неоновите лампи осветяваха ярко помещението и създаваха неприветливо усещане на химическа лаборатория.
Драго пристъпи плахо и поздрави присъстващите с усмивка.
Двамата мъже и двете жени обърнаха главите си към него и го изледаха мълчеливо от главата до петите. Драго се почувства като стока, която е изложена на пазарна сергия за продажба и ги огледа на свой ред също внимателно. Жените си бяха сложили като мъжете костюми. Това не го учуди особено, защото вече се беше запознал с формата на еманципация, царяща по немските земи. Беше чул, че като мъж можеш да обидиш някоя немкиня, ако решиш да платиш питието и´, защото по този начин намекваш, че тя не е в състояние да стори това. Швабките не искаха по нищо да отсъпват на мъжете и в този техен стремеж дори се обличаха и държаха като тях. При шефовете на фирмата си личеше, че ставаше дума за баща и син. По-младият представляваше живо копие на другия от преди 30 години. Имаше чип нос и леко изострена таралежка муцуна. На главата още му беше останала къса, рядка и остра като бодли черна коса. Беше се облякал с бяла изрядно изгладена риза и винено червена вратовръзка. Баща му вече беше оплешивял и бяла брада покриваше голяма част от лицето му, с която се опитваше да компенсира лиспата на косми на лъснатото си кубе. Това придаваше на външния му вид нотка мъдрост. Той носеше бледо син костюм и светло синя риза без вратовръзка.
Добре дошли в нашата фирма? Добре ли пътувахте?“, ръкуваха се с него първо той, после младият и накрая дамите. Поканиха го да седне.
Масата беше около 2 метра дълга и имаше правоъгълна форма. От двете и страни имаше кожени кресла, на които се настаниха бащата и сина, както подобяваше на шефовете. По продълговата част имаше два дървени стола. Направиха знак на Драго да се настани на единия. Двете дами заеха местата срещу него. Вражеските немски войски са ме обградили и сега започват бомбандировките, си помисли Драго с насмешка. Знаеше, че ще му задават куп въпроси и ще се опитат да видят, дали можеше да държи на стрес и провокация. Беше изчел бая статии, за това, как трябва човек да се държи, за да се впише в представите на немската фирмена структура. Търсеха се пионки. Хора, които бяха покорни и щастливи слуги и той беше отлично подготвен да създаде такова впечатление.
„Желаете ли кафе или може би нещо безалкохолно?“, попита асистентката. Тя беше минала средата на 30 и строгите изпити черти на лицето и´правеха впечатление на човек, който даваше душа и тяло за работата, която вършеше.
Вода, ако може да не е газирана“, отговори учтиво Драго. Беше чел, че ако си поръча еспресо, това можеше да се интепретира като знак, че обича италианския, южняшки, релаксиращ начин на живот и реши да се придържа стриктно към указанията. Указанията идваха от една дебела книга, която той беше препрочел от корица до корица и с помоща на която той се готвеше за интервютата. Нямаше право да допуска грешки. Въпросите бяха така или иначе стандартни и той се опитваше да им отговаря кратко и ясно.
„Разкажете ни малко повече за себе си“, започна старият.
Драго украси малко историята с това, че се е издържал сам през цялото време на следването и че го е завършил с отличие за сравнително кратко време. Истината беше, че баща му, който беше политик в България, му пускаше всеки месец по 1000 евра, за да може да се завърши бързо висшето си образование.
Първо го разпитваше старият, а младият само допълваше нещо. Виждаше се, че са обиграни в такива ситуации. Драго обаче ловко успяваше да отговори и да изтъкне небрежно някоя друга своя силна страна.
„Как ще опишете основната Ви слабост?“, попита го накрая шефката на отдел кадри. Кокалеста немкиня с изцъклени стъклено сини очи и грижливо поддържана фризура, с която приличаше на кокер шпанйол.
Перфекционизма! Като се захвана за нещо нямам мира докато не го довърша и ако ми разрешите да добавя още една моя слабост, то това би било нетърпението ми. Не мога да чакам и не намирам спокойствие преди да съм си свършил работата на 100%!“, отговори така като го съветваха в наръчника. Ако тръгнеше да им се обяснява, че обичаше да пие по някоя биричка и от време на време си забравяше мярката, със сигурност щеше да си вкара автогол. Разговорът продължи близо 40 минути. От водата така и не му стигна дъх да вземе дори и глътка. Когато интервюто приключи, го помолиха да седне навън и да ги изчака. Драго пресуши чашата и излезна. Беше гладен и коремът му къркореше. Адреналинът в главата му още не даваше на умората да надвие тялото му.
Когато асистентката го покани да влезе отново, всички му се усмихваха приветливо.
„Ще Ви предложим договор“, обяви старият.
„И то безсрочен“, допълни младият.
„Това ме радва много!“, отговори Драго и сърцето му започна от вълнение да бие по-бързо. Значи, все пак успях!, изкрещя той на ум.
„Ще получавате всеки месец нето 1.500 евра, като възможностите за повишаване ще са на лице“, каза асистентката.
Последното изречение удари Драго като гръм от ясно небе. Той знаеше, че Баден Вютенберг заедно с Бавария бяха едни от
най-богатите федерални провинции и че заплататите, които някои негови състуденти получаваха, когато започваха работа там, бяха поне два пъти по-високи. Може би беше прекалено уморен и не беше разбрал правилно си помисли той и реши да попита за всеки случай още веднъж.
Моля?“, зададе той своя въпрос отново и обърна плахо глава към асистентката. 
„1.500 евра нето с безсрочен договор и уреждане на работната Ви виза!“, повтори с натъртване тя. Беше си сложила очила с черни рамки, които и´придаваха още по-строг вид. 
Драго усети, как вълна от разочарование се надигна в корема му. Беше си изградил толкова високи очаквания свързани с началото на префесионалния си път и се почувства измамен. 1.500 евра бяха в родината му България отлична начална заплата, ама там наемът струваше малка част от това, която трябваше да се плаща в Германия, да не говорим за другите разходи, към които спадаха застраховки, храна, транспорт и така нататъка. Що се отнася за работна виза, България вече от години беше член на Европейския съюз, което значеше, че вече нямаше нужда да се доказва, че няма в ЕС друг кандидат със сходни на неговите квалификации , който да бъде предпочетен за тази позиция. Ако беше някой руснак, със сигурност това щеше да изиграе роля, ама като българин това вече си беше даденост. Драго си пое дълбоко въздух. Думите му се отрониха бързо от устните му:
„Представете си уважаеми дами и господа, че имате намерение да си построите къща“, започна той.
„Пестите пари, за да си купите мястото. Трудите се упорито, за да можете да вземете кредит от банката, за да си позволите да ангажирате добър архитект. След това проучвате различните възможности, за да може да я обзаведете така, че да може да ви е уютно в нея. След 5 години усилена работа и дисциплиниран, пестелив начин на живот къщата е готова и Вие се нанасяте да живеете вътре. Тогава някой звънни на вратата Ви и Ви предлага да я купи за 1.500 евра и то безсрочно, като Ви казва, че в перспектива може да Ви плати и разни добавки. 1500 евра за безсрочно ползване! Значи завинаги. Така ме карате да се чувствам с Вашата оферта!“
По лицето на асистентката не можеше да се различи никаква емоция. По крайчиците на устните на кокер шпанйола се появиха леки признаци на усмивка, които тя бързо прикри. Младият таралеж с винено червена вратовръзка поклати замислено глава. Белобрадият тропна с ръка на масата и каза с глас, който не търпеше противоречие:
Ще Ви помоля да ни оставите насаме с господин Николов!“
Когато всички послушно се изнизаха и вратата бе затворена, той стана от стола и попита със сериозен глас Драго:
Господин Николов, споделете ми моля цената на Вашата къща, за да видим, дали можем да се споразумеем да я ползваме през известна част от деня заедно?
Драго въздъхна с облекчение, облегна се на стола си и с усмивка отвърна:
Може, може да поговорим, господин Баухман, но преди да започнем ще Ви помоля за още една голяма чаша вода и едно двойно еспресо“
Час и половина по-късно двамата мъже си стиснаха ръцете и сложиха подписа си под договор, гарантиращ двойно по-голяма заплата за Драго и ползване на А-Класа Мерцедес като служебна кола.

Kommentare

Beliebte Posts aus diesem Blog

Българка или бразилка?

Die Komfortzone

Die Anreize des Firmenlebens