Тихият протест на един българин в Цюрих
Тихият протест на един българин в Цюрих
Тези заситени от живота лица на Belevue, костюмираните марионетки на Bahnhofsstrasse, елегантните гаджета в Grieder, които изглеждаха прекалено перфектно, за да могат да бъдат заговорени. За мен градът предлагаше идеалната картина за съвършения фалш и илюзиорното изживяване на щастието от битието. Никой не можеше да ме убеди, че консумацията може да направи хората щастливи.
Имах покана за един купон. Той се славеше като едно от най-добрите партита в града и се провеждаше един път годишно в един от най-скъпите му хотели. Хотелът Dolder беше разположен на един от хълмовете около Цюрих. Облякох се както подобава. Изгладих си една бяла ленена риза, наметнах си кафяво кадифено сако и нахлузих любимите ми дънки. След това обух едни заострени кожени мокасини, напръсках се с скъп френски парфюм, сресах старателно гребена, загладих перчема си и се запътих. Карах си колелото нагоре през гората към хотела и си спомних първия път, когато бях в Цюрих. Точно бях започнал да се работя за една агенция към ФИФА и ме бяха поканили в командировка. Шефът ми, който беше французин, ме посрещна радушно и ме разведе по стария град. Беше слънчев есенен ден. Франсоа ми показа сградата, където Ленин е живял докато е планувал октомврийската революция. Тесните павирани улички бяха оживени и създаваха в мен усещането на уют. Навсякъде имаше хора, които пиеха вино и изглеждаха така, сякаш празнуваха нещо.
„Какъв е повода за днешния празник?“, позаинтересувах се.
Франсоа се усмихна преди да отговори:
„Швейцарците го наричат Alpabzug“
Гласът му звучеше меко и английският му имаше силен френски акцент. Човек трябваше изобщо да бъде благодарен, ако французин говореше на друг език освен родния си. Abzug означаваше буквално преведено оттегляне и първо си помислих, че е свързан с оттегляне на войските от Алпите и отвоюване на независимоста на Швейцария. В тази малка като България страна се говореше на четри езика. Немски, френски, италянски и ретроромански. Това със сигурност беше свързано с етнически конфликти преди години, както беше в България с турците.
„За някаквa важна битка ли става дума?“, попитах франсето. Той беше дългуч на около 40. Имаше руса, къдрава коса и сини очи. Носеше тъмносин костюм с бяло кашмирено поло . Продълговатото му лице се озари от широка усмивка.
„Ха ха и аз първо така си мислех!“, отговори той и прикри устата си с ръка сякаш това, което щеше да каже е нещо, което хората около нас не би трябвало да чуят. Наострих уши.
„Ние във Франция празнуваме революцията, а тука празнуват връщането на кравите от паша!“
„Моля?“, попитах невярвайки на ушите си.
„Правилно ме чу! Кравите им се връщат от паша от планините и хората пият и се веселят по този случай.“
Замислех се сега, след като вече бях живял близо 8 месеца в тази страна. Това обясняваше селския манталитет на местните. Техните традиции и празници ги издаваха.
Тези стари спомени ме караха да се усмихна, докато паркирах колелото си отстрани до хотела. Гледах да не ме видят пашовете, защото знаех, че в Швейцария важеше поговорката:
„Посрещат те по дрехите. Изпращат те по колата“
Тъмнината ме прикриваше и улесняваше това мое начинание. Заключих го за едно дърво и закрачих с високо вдигната глава към главния ход.
Хотелът Dolder изглеждаше като бял замък от приказките на Ханс Кристиян Андерсен. Пред входа му бяха паркирани лимузини. Нямаше нито пажове, нито друга охрана. Така беше и по-добре. Минах под огромната алуминиева козирка, като не ми убегнаха водеокамерите, които ме наблюдаваха дискретно от двете страни и влезнах в просторно мраморно фойе. Вътре също беше празно. Огромни картини висяха по стените. Загледах се и установих, че художникът им беше Силвестър Сталон. Това ме подсети за един виц:
Роман Абрамович развежда един важен гост из къщата си в Лондон и му казва:
„А тези картини ги е рисувал Елтън Джон.“
„Той не беше ли музикант?“, пита гостът.
„Като му кажа да рисува, рисува“, отговаря кратко Абрамович.
„А сега на Силвестър са му казали“, си мислех, докато краката ми потъваха в мекия персийски килим. Слезнах долу в подземния етаж, от където се чуваше музиката. Помещението беше не по-голямо от игрище за тенис на корт. Имаше достана род. Светлината беше заглушена. Въпреки, че диско ритмите предразполагаха към танци, дансингът беше празен.
„Тука е като в Германия. Първо хората трябва да се напият, за да се отпуснат и затанцуват“, си помилсих и се завъртях да направя едно кръгче. Бях ерген и таих надежда, че мога да се запозная с някоя красавица. Току виж ми е излезнал късмета и съм срещнал в този красив замък прицесата на моето сърце. Уви! Приказките си бяха приказки. Реалноста си оставаше даденост. При първата ми обиколка нито една от представителките на нежния пол не ми хвана окото. При втората резултатът беше същия.
Партито беше супер скучно. Хората бяха сковани, както си ги знаех. Над 90% от представителките на нежния пол се бяха подложили на пластични операции, за да могат да изглеждат млади и красиви. Кавалерите им бяха високопарни и необщителни. Въртях се, опитах се да завърша някакъв разговор, но не ми се отдаваше. Цюрих ми действаше подтискащо. На външен вид градът както цялата страна изглеждаше толкова красив, че сякаш съзерцаваш пощенска картичка. Проблемът беше, че ако искаш да се потопиш вътре в живота му, си удряш челото в повърхноста на картичката и от това боли. Толкова фасада. Толкова страх. Сякаш хората, които явно бяха натрупали бая материални блага, ги гонеше някаква странна невроза, че всеки новопоявил се човек носи със себе си угрозата да им ги отнеме. Сякаш искаха да бъдат дипломати и имаха кинтите да парадират, че са такива, но в себе си си бяха останали дълбоки провинциалисти. Селяни от времето, когато царска Русия им пращаше картофи за да не умрат от глад. Такива мисли ме занимаваха, докато си взех едно вино. Беше южно африканско, сухо, червено и 14% му процента алкохол спомагаха бързо да ми се качи в главата.
„Не, нямам намерение да Ви се дам така лесно, селендури!“, си мислех и докато си прoбивах бавно пътя към бара, като се извинявах учтиво, когато докосвах някого.
Настъпваваше времето за връчването на моята протестна нота. Нямах предвид блъскане или сбиване по вкуса на български Бай Ганйо, а по-скоро един тих, елегантен акт, пасващ на образован наш вишист. Нещо, което да подхожда на подхода на финен представител на българската интелигенция, търсещ начин за общуване с местните феодали. Отидох до бара, където имаше множество силно гримирани дами. Това, което ги обединяваше, беше, че бяха на около 50, а искаха да изглеждат на 25. Техните придружители също бяха там: добре облечени и порядъчно сресани мъже, които ухаеха на финни есенции. Музиката беше висока. Вървеше песен на АББА.
„The winner takes it all“, пееха скандинавците и ме караха да си припявам. Някои хора започнаха да танцуват. Настроението на купона се покачваше успоредно с консумацията на алкохола. Седнах между две наконтенти мадамищи на бара. Гърдите им бяха надути, носовете изглеждаха перфектно направени, а устните им приличаха на гумите на колелото ми. Поръчах си възможно най-изискано едно ромче, усмихнам им се, седнах на бара и пуснах една тиха, но ужасно миризлива. Изстрелях този плътен и ситно нюансиран залп така сякаш беше внимателно подбран от арсенала на българските тежкотоварни войски. Пуснах го умело като използвах меката табуретка на бара, на която бях седнал за заглушител така, че никой да не ме чуе. Миризмата се разнесе в пространсвото около мен със скороста на изтребител МиГ-29. Дамите се заоглеждаха неспокойно, но не казаха нищо. Мъжете се държаха така, сякаш нищо не се беше случило. Не случайно швейцарците бяха известни по света със своята неутралност, от която почти винаги печелеха. Аз отпих солидна глътка и загладих перчема си.
Беше дошло времето за следващата маневра на българската народна армия. Смръщих чело и с поглед изпълнен с погнуса се втренчих първо в персоната от лявата ми и после в тази от дясната ми страна. Гледах всяка една от тях в очите съсредоточено между три и пет секунди. И двете носеха според мен еднаква част от вината за случилото се в 5* хотел.
Впоследсвие поклатих безутешно глава, пресуших чашата, станах и се запътих към дансинга. За пръв път от предстоя ми в тази красива на външен вид страна се чувствах като победител.
Kommentare
Kommentar veröffentlichen