Най-големият проблем на плажовете на Кейптaун

 

Най-големият проблем на плажовете на Кейптaун

Самолетът точно се приземяваше на летището в Кейптaун и невероятната гледка ме накара да затая дъх.

От едната страна на града величествено се издигаше върхa на хълма Lions Head, който наистина приличаше на лъвска глава. От другата страна планината Table mountain се извисяваше над Атлантика, а той блестеше със силата на отразените в него слънчеви лъчи.

Първото нещо, което направих слизайки на местна почва, бе да поема дълбоко въздух и да вкуся от топлия африкански вятър. Намирах се в непосредствена близост до една от най-южните точки на планетата и планувах идните дни да посетя само на 50 километра отдалечения нос Добра Надежда, който хората смятаха за края на света. В интерес на истината най-южната точка на континента се намираше на 150 километра югоизточно от него и се наричаше Иглен Нос но Добрата Надежда беше мястото, където Индийският и Атлантическият океан се срещаха и който си беше извоювал тази репутация, поради което беше станал обект на внимание на туристите от цял свят.

Свалих си грейката, загладих перчема и се усмихнах доволно. Голяма радост е човек да си реализира някоя своя детска мечта, а пък да не говорим какво удоволствие е да се откопчиш от ледената прегръдка на европейската зима и да можеш да почувстваш нежния полъх на топлия ветрец.

От хотела, където си бях резервирал стая по интернет, ме попитаха, дали да ми организират трансфер от летището и аз веднага се съгласих.

Черен, набит, около 60 годишен мъж с малко шкембенце държеше бял лист, на който бе написано името ми. На загорялотото от слънцето му лице сияше ведра усмивка. Приближих се и му подадох ръка. Чичката ме потупа силно по рамото и каза весело:

„Мистър Вазелин, добре дошъл в Кейптаун, мой човек!“

В английскоговорящите страни често бъркаха Веселин с Вазелин. В началото ги поправях, ама впоследсвие реших, че докато тази грешка не е свързана с определи телесни претенции към мен, да не го коментирам допълнително.

Чичката носеше пъстра, хавайска ризка, която беше разкопчал така, че белите рунтави косми от гърдите му се подаваха и контрастираха с шоколадовия цвят на кожата му. Беше си обул зелени бермудки и нахлузил небрежно черни джапанки.

Предложи да ми вземе раницата, ама аз отказах учтиво.

Срамота беше да го карам да мъкне багажа ми, когато бях сигурно на половината на неговите години. Бях чел, че след края на апартейда, черните са взели здраво власта и белите започнали да се изнасят от страната. Ако ми остане време, щях да го разпитам, си помислих докато вървяхме към колата му.

Спряхме пред малък бял микробус марка Волксваген, който също не беше първа младост. Чичката отвори баганжника и аз метнах раницата вътре. После седнах на мястото до него и отворих прозореца. Можех да вкусвам безкрайно от топлия вятър. Потеглихме и не трая дълго, докато дойде време за въпроса, който най-вече занимаваше мислите ми:

„Можеш ли да ми кажеш, къде са най-красивите плажове на града?“

Бях чул, че през зимата Кейптaун става локация, където се продуцират множество реклами и каталози за модни списания. Това означаваше, че много моделки се подвизаваха в града и 100% се препичаха на слънце в свободното си време.

Това би било за мен златен шанс не само да се насладя на една нова за мене култура и на невероятната природа, а и да се запозная с някоя друга хубавица. Чичката беше вперил поглед в пътя и по нищо не показа, че е чул въпроса ми.

За това повторих с по-висок глас.

„Знаеш ли, къде са най-красивите плажове на града?“

„Разбрах въпроса ти, мой човек. Не е лесно да се отговори на него“, каза той и с бавно движение и замислена усмивка взе слънчевите си очила с посребрени рамки от джоба на хавайската си ризка и си ги сложи.

Мой човек беше обръщението, което се използваше в Южна Африка към мъжете.

„Тука е както във Варна“, си помислих. Там обаче казваха или само „мой“ или само „човек“ . В пoследствие разбрах, че при обръщението към жените южноафриканците използват думата моя госпожо (my madam), което обаче на първо слушане звучеше като майка (my ma’am ) и ме накара да си въобразя, че и майните бяха достойно представени. Оставаше някой да ми викне ей копеле и шях да припадна.

„Защо е толкова сложно да се отговори?“, настоях аз.

„Плажовете ни са страхотни, но крият един голям проблем...“, каза чичката и пак се замисли.

„Акулите ли са проблема?“

Бях чел в един пътеводител, че сърфисти често ставали жертва на акули на южноафриканското крейбрежие.

„Не, това слава Богу при нас го няма. Прекалено студена е водата за тези креатури в Атлантика. От другата страна си плуват те. Около Дърбан в топлите води на Индийския океан. Там те гонят сърфистите.“

„Тогава какъв е проблема на плажовете? Бандити ли могат да те ограбят?“

Бях чул, че като стане тъмно е по-добре да не се разхождаш по улиците на Кейптаун, ако не искаш да станеш жертва на грабеж. Криминалноста беше голям проблем на града. Човешкият живот нямаше голяма стойност и за няколко банкноти или телефон можеха да те очистят като едното нищо. Сигурно това се случваше и по време на деня по плажовете.

„Не, не мой човек! Плажовете са сигурно място, където на светло няма да се натъкнеш на разбойници. Те се подвизват по улиците на града, като се скрие слънцето.“

„Какъв е тогава проблема?“, попитах пак. Търпението ми се изчерпваше. Позволих си малка шегичка.

„Няма ли достатъчно хубави жени?“

Чичката се изсмя на висок глас и кимна няколко пъти с глава.

„Много готини мадами има по плажовете, мой човек и това е част от проблема.“

“Изборът е сигурно толкова голям, че човек не може да се реши, към коя да се насочи, така ли?“, опитах се да му помогна с отговора.

„Това също, мой човек. Главният проблем на плажовете на Кейптаун обаче е температурата на водата. Ако влезнеш вътре да поплуваш не само, че не може да се отпуснеш, а страшното идва после, като излезеш...“

„Да не настинеш ли?“

„Не, не, как ще настинеш на това хубаво време, мой човек! При нас слънцето няма почивен ден. Не сме и толкова кекави. Друго нещо е: всички хубавици наблюдават много внимателно, какво можеш да им предложиш, ама от студа оная ти работа се свила толкова, че от лъва в гащите ти е останал само един малък гущер, който даже е трудно да се разпознае под мокрия бански. Това прави почти невъзможно да впечатлиш някоя от мадамите на плажа!“

„Може би преди да влезеш да се къпеш, трябва да си сложиш един чорап в банските. Това ще реши проблема на излизане от водата. “

Чичката замълча няколко секунди, сякаш обработваше казаното. После започна да кима с глава и да повтаря с висок изпълнен с въодушевление глас:

„Страхотна идея, мой човек! Страхотна идея! Как до сега никой да не се сети за това?! Страхотно! От къде идваш, мой човек? Личи ти, че си следвал, мой човек!“

Напуши ме смях, но успях да се въздържа и да му благодаря за комплимента. Не ми се обяснняваше, че на този трик ме беше светнал бащата на мой съученик от немската.

“Не ви разбирам вас, за какъв дявол се мъчите с тоя немски“, ни каза веднъж таткото на Ачето, когато се бяхме събрали да учим у тях падежите.

„За да ни харесват немкините!“ пошегувах се тогава aз.

„Ах немкините! Колко успехи съм жънал сред тези швабки, ако знаехте само... И то знаейки само едно изречение на немски и прилагайки един малък трик...“, каза с хитра усмивка той.

Знаех, че не преувеличаваше. Години наред беше бачкал като спасител на Черно Море и Ачето често говореше за похожденията му като за голям любовник.

„Кое е изречението, тате?“, го попита нетърпеливо той.

„Lass die Augen sprrrechen!“, отговори баща му, като натърти по български на р-то.

На български това означаваше „Остави очите да говорят!“

„А какъв е трика?“, обадих се аз.

„Аааа, за тика ще трябва да платите някой лев!“, засмя се лукаво той.

„Майтапа се бе! Трикът е много прост: Слагаш си в банските преди да влезеш един чорап от тези за тенис на корт, ама трябва да го навиеш така добре, че да изпъкват добре твоите природни заложби като излезеш мокър. После спокойно можеш да им се усмихнеш и да завържеш разговора.“

Точно си мислех, дали да споделя цялата формула на успеха с чичката, когато го чух да казва:

„Това е хотела ти, мой човек! Хубаво изкарване!“

„Мерси и не забравяй като ходиш към плажа да си вземеш чорапи“, бъзнах го за довиждане.

„Ха ха! Смятай, че още днес следобеда ги слагам в плажната чанта!“, отговори той, помогна ми да сваля раницата от багажника и отпраши.